автор: Boabab

В студените и / безоблачни и тихи / ясни утрини в София, когато все още не е паднала първата слана, когато погледнеш надолу, откъм "Попа", по "Графа", слънцето осветява в контражур откъм Телевизионната кула и прашния и ленив въздух трепти унесено около сградите, поклащащия се силует на идващия трамвай и все още неизпопадалите листа на дърветата, може и да усетиш Глашатаите...


Глашатаите, които са ни нужни
не са конкретни хора,
и изпити по всяко време,
лавини от объркани послания,
предмети, облаци и учени,
върбите край реки и гробници.

Глашатаите не са монаси
и министър председатели,
на тези, които са се молили за него,
дочаканата слука за слепите прикрила,
сапфирите блестящи във боклука,
колоди пасианси - подредени.

Глашатаите, които са ни нужни
не ни притискат като глутница овчари,
не споменават съдби, морета, страсти,
не веят дъх на цвят и на тамяни,
не са изписани колони неподпряни,
витрини от пулс на залъгалки.

Глашатаите са чувства и мигове понятия,
когато виждаш многото в подробности,
когато в миг на самота си във безкрая,
опасен, но познат, обикновен,
когато във съня ти няма глад, омая,
когато буден си готов да срещнеш края.