автор: casper

Като дете обичах много приказките. Не, че сега не ги обичам ... но вече те са други. Някои от тях се превръщаха в мои приятели. Когато пораснах започнах да виждам героите от приказките и в самия живот.
Част от хората се вписваха идеално в образа на добрия Мечо Пух, който винаги намираше начин за всичко, а други – лукави, като хитрата лисица, която престорила се на умряла, изхвърлила всичката риба не само от каруцата на бедния старец. Имаше и принцове, които търсят своята принцеса с повече от една обувка в ръцете си, както и добри феи и духчета, които се борят с лошите неща по пътя в приказката на моя живот.

В детството си боледувах често от уши. Болката беше неописуема. Засилваше се в късните часове на отиващия си ден и ставаше неистова в средата на нощта. Единственото нещо, което я прогонваше, бяха те – приказките, които баща ми четеше, седнал на стол до креватчето ми. Те галеха ушите ми, влизаха в съзнанието ми и се заиграваха с мислите ми, така че за момент болката изчезваше и аз се потапях в непознати за мен светове и пространства, които бяха много интересни. Милият ми баща, уморен от ежедневните си задължения, понякога се унасяше в лека дрямка и спираше. Точно тогава аз се измъквах от този приказен свят и връщайки се в действителността, попадах отново под ударите й, които разбиваха като с чук главата ми. Тогава отварях очи и тихо прошепвах в нощта, почти стенейки:

- И ... и ... ииии ... – понякога, дръпвах татко за пижамата, той се сепваше, но винаги продължаваше точно там, от където бе спрял и аз се отнасях отново в приказните светове.

Когато пораснах, разбрах че има още много приказки – приказки за големи, които слушайки ги понякога засилваха болката, вместо да я отстраняват и в тях участваха доста сполучливо всички герои от миналото, когато бях дете. Научих се, освен да ги виждам/“чета”, понякога и да пиша такива. Ето една от тях. Приликите с действителни лица или събития е случайна.

Имало едно време едно царство. То се управлявало от един цар. Негова царица била Властта. Тя бавно го опиянявала със своя чар, а той успешно се оплитал в коварните й мрежи. Царството си имало поданници, командвани от един Съвет. Дълги години животът в него привидно вървял „по мед и масло”. Но дошли нови времена. Една част от поданниците, уморени от бездушието, което царяло, объркани от преливането на житейските им проблеми „от пусто в празно” и виждайки как техния труд се обезценявал, решили да го напуснат и да търсят “светлина в тунела” извън царството. Тръгнали те по света, опитвали късмета си тук и там, немили-недраги. Малка част успели. Те не забравили родната си Земя и разказвали за нея на останалите. Имало и такива, които хулели всичко по пътя си, отричайки се от род и всичко свое, дори и от самите себе си. Останалите в царството се задушавали от безвремието на скуката. Навикът постепенно ги мачкал и те като роботи без мисъл вегетирали ден след ден. Колелата на колесницата на царя започнали да буксуват на едно място. Но за да си мисли той, че нещата вървят, приближените до него я поставили върху въртящ се кръг, който те един след друг се опитвали да въртят и да имитират някакво движение. Много се страхували и знаели, че счупи ли се колесницата, царят ще падне, а след него и те ... там в калта, където било много мръсно и хлъзгаво, и откъдето не можели да се измъкнат, както и никой не би ги забелязал повече. Сред тях имало и един, който бил много различен. Той бил много мъдър и почти винаги сам, заобиколен от завист и лицемерие. Това не му попречило да се усмихва. Осъзнавайки много добре всичко и заради доброто на царството той се борил до край със сетни сили. Опитите му да извади истината и да докаже правдата пред останалите били напразни. Искал да им покаже верния път, но те не го виждали. Поради късогледство си, къде по рождение, къде придобито в последствие и подвластни на собствените си интереси, те дори не разбирали какво става около тях, отминавали в забрава дните. А най-лесно се забравят нещата, които не си знаел или не си разбирал никога. Бездушието им се захранвало с една единствена емоция. Любовта. Любовта към Царицата, която била много коварна. Тя тайно се явявала при всеки и го изкушавала. Единственото средство да я победат било пълното им отдаване и падане в нейн плен. Много малка част успяла да се запази от това изкушение, повечето скочили с двата си крака в него. И започнала една игра, най-опасната – игра на Царицата с душите им. А те не осъзнавайки, че продават душата си, започнали да наддават безразборно и да измислят какви ли не начини да й се харесат. Царицата се опитвала да ухажва и Мъдреца, но той добре знаел, че любовта не може да се материализира само и единствено в един образ, защото тя свободно влиза в и излиза от ... сърцето, като усещане. Ден след ден в царството настъпвал хаос, то се превръщало бавно в блато и поданниците му един по един потъвали в лепкавата кал безвъзвратно. Тогава мъдрият човек решил да се оттегли. Разбрал, че няма кой вече да го чуе, няма кой да го разбере. Самият той бил много уморен да отговоря и да се грижи сам за царството, което се разрушавало пред очите му. Но обществото понякога нанася обиди и стъпвайки на раменете на някой друг не значи, че си по-висок. Той добре знаел, че в живота има въпроси, на които е по-добре да не знаеш отговорите, както, че има и отговори, за които е по-добре да не задаваш въпроси.

Когато си тръгнал, всички били шокирани от неговото поведение, както тези, които го обичали, така и тези, които много му завиждали. Той бил разбран единствено от хората, които не продали душите си на изкусително красивата Царица. Техните души били като неговата, а сродните души можели да общуват и без телата да се виждат. Останали единствено усмивките.

:-)))))))))))) К Р А Й