автор: utro

Аз нямам нищо общо с тези струпеи-
оголени до мозъка от алчност.
Потъват в клетви затлъстели плъхове
децата си кълнат, и старците...
И днес, Родино, бавно те разстрелва
надеждата, че още съществуваш.
Стърчат като отшелници табелите –
билбордовете на страха от тъмното.
Безпомощните ( гласовити в себе си)
изваждат нож и се кълнат във пъкъла.
Разбирам ги, Българийо, бездетнице,
та тях ги мотивира само мъката.
Очите им изцъклени от вревища,
от крясък по отлитащите хребети,
бодат небето твое и споделят,
че те били от просяка по-бедни.
Да, бедни са. Прокъсани душите им
наслуки те причакват, вдигат лактите,
разкъсват те, ала телоспасително
поглеждат в огледалото на фактите
и виждат : оцеляват само ниските,
челата им пълзят охлюобразно,
нозете им не страдат от решителност
да сторят стъпка в общата зараза.
И нямам дом и нямаме спасение...
Държава ли! На гарваните мършата!
И как да се погрижим за Вселената,
погребали отдавна всички пътища