автор: kremik

Разбитият асфалтов път се извива ту наляво, ту надясно, сред пръснатите склонове на стария Кознишки балкан, заобикаля ги, подминава тъжното в своята поувяхнала хубост село Спанчевци, провира се между множеството купи окосено сено и току изскочи на срещу самите врати на
манастира. Минута по-късно пораздрънканият и все още сърдит от почти непрекъснатия наниз от малки и големи дупки по пътя автобус спира на разточителната за планинска местност отбивка. .
Слизаш.
Вдишваш дълбоко и дъхът ти почти спира, все още неспособен да поеме многото невероятно чист планински въздух. След две три обилни порции от това въздушно блаженство бавно влизаш през скърцащите врати на манастира. Боже, толкова изсипана на едно място хубост. Източените като шии на гигантски лебеди стволове на достолепни борове и разклонените в своята изящна хаотичност многовековни явори. И едно небе, в което искрящо синьото сякаш никога няма да свърши. Тук в ляво от портите е параклисът. Уж сравнително нова постройка, а вградените в основата му камъни останали от стария манастир още нашепват за ония безумно смели чипровци, дръзнали да вдигнат оръжие срещу поробителите и подирили последен подслон тук, помнят и обезумелия берковски паша, изпепелил из основи манастира, заедно с монасите и укритите въстаници. Пристъпяш бавно към манастирският храм. Многото стълби към него усилват вълнението, когато приближаваш към църковните врати. Вътре е тихо. От стените гледат светите очи на богоизбраните. Картините разгръщат страниците на библията.
Тишина! Долавя се само шума на искрящите свещи.
Отдаваш последен поклон пред Божия дом и излизаш. От неизбежната манастирска чешма отпиваш глътка „жива” планинска вода, идваща от скалистата гръд на Тодорините кукли и бавно, бавно напущаш това свещено място.
Свещена тишина, която те изпълва с вяра! С вяра и размисъл. Колко е велик създателят и колко сме малки ние, хората.
Нищо, че много често се правим на велики.