автор: kremik

Бих могла да започна така :
Казвам се еди–как си и съм на еди–колко си години. Студентка съм еди–къде си и след като завърша образованието си искам да започна работа еди–какво си. После, започнала да се оплаквам колко труден е станал
животът, как хората едва смогват да свързват двата края, какво кара младите да бягат от България и да мият мръсните чинии на целия свят и, повярвайте ми, щеше да стане една доста прилична биографична историйка.
Но когато прекарваш по-голяма част от времето си в инвалидна количка, когато чакаш някой да ти подаде чаша вода или да те заведе на лекции, когато пиенето на кафе с приятели е едва ли не единственото ти развлечение и то случващо се толкова рядко, перото просто отказва да пише такива банални неща.
Сега, седейки зад белия лист, си мисля какво действително бих могла да върша. Не какво бих желала, а какво бих могла. Защото, както казваше Хайтов, едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. И си задавам простичкия въпрос: “Имам ли избор?” Простичък ли казах? Боже мой, какво му е простото на въпрос, който формулира в себе си бъдещето на едно приковано към инвалидния стол двадесет и три годишно момиче, синтезира неговия живот от тук насетне? И изведнъж “простичкият” въпрос се превръща във фундаментален. Поне за мене.
И така, имам ли избор? Какво умея аз, какво бих могла да върша. Честно казано, не много неща. Но, ако съумея да развия това, с което се справям долу–горе добре, да се доусъвършенствам, струва ми се, че бих успяла. Длъжна съм !
За какво всъщност иде реч ?
Мисля, че долу-горе мога да се справям с компютъра. Нали затова съм учила в колежа. Вярно, трудно ми е, даже доста ми е трудничко, но ако има нещо, което най-много ценя в себе си е, че съм страшно упорита. Което означава, че ще успея, ще се справя. И че с малко повечко шанс работа в някой малък фирмен офис или администрация би могло да бъде някаква реализация. Не е лошо. Но има една друга тръпка в мен. Нещо, което, няма да скрия, ако бих се справила, бих го нарекла „Моята реализация”.
Журналистка!
Ето я целта, трудна, но не и неосъществима. Разбира се, не мога да си представя да хукна с микрофон или касетофон да правя репортажи, да питам този или онзи какво мислите за еди – какво си или какво ще кажете за еди–кое си… Макар, че защо не? Сигурно няма да съм единствената журналистка в инвалидна количка. Но журналистите не са само репортери, нали? Могат да са говорители, например. Могат да са редактори, могат да са публицисти. Сигурно в това есе няма да формулирам точно идеята си. Не е и нужно. Но мога да си позволя точно тук да пофилософствам малко, малко да си помечтая. Поне това мога.
И го направих!