автор: siromah

Може би ще трябва да се опиташ да публикуваш книгата първо - предложи Югото на другия ден. Много книги се издават първо и после се филмират като “Шогун” на Джеймс Клавел. По-късно направиха чудесен филм с Ричард Чембърлейн в главната роля.
Спомням си го. Английски кораб претърпя корабокрушение край бреговете на Япония. Японците взеха в плен екипажа му. Благодарение на смелостта си и личните си качества Ричард Чембърлейн успя да стане самурай.
- Кога ще се върнеш в Мексико?
- Първо ще трябва да спестя някой и друг долар. Сматам да отида в Сиатъл. Там е седалището на най-големите риболовни компании в света. Ще половя риба за няколко месеца, после ще посетя родителите си и от там, ще забия за Мексико. Също искам да купя някой хубав подарък за дъщеря ми.
- Аз бях в Аляска преди няколко месеца. Анкураж, Валдиз, Ситка - всичките по-големи градове ги посетих. Знаеш ли в Ситка има много руснаци!
- Руснаци ли? Как пък са се домъкнали в Аляска?
- Те са още от времето на Екатерина Велика., когато продала Аляска на Америка за шепа долари. Ако искаш мога да ти дам адреса на една компания във Валдиз за преработка на риба. “Морски ястреб” се казваше, ако не се лъжа. Започваш с шест долара на час. След като направиш 500 часа, ти дават 50 цента увеличение. Спиш в дървени бараки - по двама в стая. За храна и спане ти отделят по пет долара на ден. Работи се обикновено по 13-15 часа на ден.
- Чудесно! Може би ако не си намеря работа на риболовен кораб, ще отида там.
- На риболовен кораб също е хубаво, само че всичко зависи от това дали ще имаш хубав улов или не. Понякога можеш да се върнеш с празен джоб след 3-4 месеца плаване, а понякога можеш да заработиш 30-40 000 долара.
- Аз мислех, че ти плащат на час.
- Не, обикновено е на процент от улова. Когато имаш късмет да хванеш някой минаващ рибен пасаж, ще трябва да работиш 2-3 дена по 20 часа на ден, докато рибата се обработи. Аз работих веднъж на малък риболовен кораб. Една вълна за малко да ме обърше в морето.! Умрях от студ. И като се върнах, после три месеца не можех да се очистя от миризмата на риба!
- Хм - замисли се Франциско. - Аз си мислех, че работата на риболовен кораб не е толкова трудна. Може би по-добре да ида във Валдиз.
- Трябва да бъдеш там в края на април или в началото на май. Аз бях там септември. Сезонът почти беше свършил.
- Колко дълго работи?
- Менажерът видя, че на социалната ми книжка пише “Важи за работа само с Работно разрешение” и поиска да види картата ми за работа. Разбира се, такава нямах!
- В Сан Диего знам едно чудесно местенце. Мога да те снабдя с всякакви документи, каквото искаш. Шофьорска книжка, социална карта, Зелена карта. Само пари да имаш!
- По- късно, когато се върнах в Лос Анджелис, мексиканците ми направиха зелена карта и разрешение за работа. Моя адвокат - американски евреин Силвърберг само лапна 3000 долара, а не стори нищо! Две години война с Емиграционните власти и се върнах там, откъдето бях започнал! Нито разрешение за работа, нито социална книжка! Нищо! Когато отидох за първи път в Емиграционния съд, старата вещица ме посрещна с въпрос: “Къде ти е адвоката?!” Два пъти се явявах без адвокат и ми отложиха делото за по месец. На третия път като се явих, тя се ядоса и ми даде срок три дни да си намеря някой да ме представи. Иначе директна депортация! Та хванах аз моя човек Силвърберг за брадата и в съда! Няма да повярваш ако ти кажа колко му плащах!
- Колко?
- 250 долара на час!
-Аууу! Не мога да повярвам, че някой може да прави толкова много пари!
- Гърбът ми се изкриви от работа. Работех в една полска компания. Разрушавахме стари сгради. Плащаха ми 5 долара на час. На ръка. Без медицински осигуровки или каквато и да било застраховка. Зная едно момче, което падна в асансьорната шахта от третия етаж и се уби. Жена му вкъщи навярно горката ще чака някой да й изпрати пари.Момчето си загина мърцина! Та това, което го изработвах за една седмица, трябваше да го дам на адвоката за един час! Един час, братле!А най-смешното беше, че цялата му реч беше не повече от пет минути! Съдът беше пълен с хора и трябваше да чакам 55 минути, преди да минем! Моя кръвопиец четеше някакво списание, прозяваше се от скука, дори по едно време взе да се чеше по главата. Накрая слезе един етаж надолу да си купи едно силно кафе, за да не задреме от скука!
- Адвокат е сладка професийка! - потвърди калифорниецът. - Много адвокати и съдии са си напълнили гушките от бедните емигранти!
- Спомням си един адвокат. Толкова се беше издул - като балон. С карфица да го боцнеш - ще се пръсне като балон! Та нашия хитрец водеше цяла тумба с китайци с него. Прекара ги той по бързата процедура един по един преди мене. Две-три минути и следващия. Дори по стотачка да е взел на калпак, за 10-12 човека са поне 1000 долара. 1000 долара за половин час!
- Каква ти хилядарка, човече! Не бъди наивен! - намръщи се Франциско. - На бас се ловя, че е засмукал 2-3 бона!
- Както и да е! Съдията навярно го познаваше, защото ги претупаха набързо. Някои адвокати само да се явят в съда, ти искат поне 500 долара. И най-смешното е че ти издават фалшиви фактури. По-големи далавери от емиграционните процеси няма, братле!
- Защо не ти дадоха политическо убежище?
- Защото аз съм сърбин, а сърбите са убийци и агресори! Сърбите са терористи и злодеи! Хърватско дете убито. Босненска майка изнасилена. Старец заклан, така както си доял кравичката. Или селянин, докато си орял нивичката. Кръвожадните сърби... Не, не искам повече да говоря!
Калифорниецът не беше виждал Югото толкова ядосан.
- Прочетете вашите вестници - гласът на Югото беше пълен със сарказъм. - Слушай Вашето радио, виж Вашата телевизия. Всички говорят за кръвожадните сърби. Цели семейства интернирани от родните си огнища, маршируващи под дулата на автоматите на злодеите-сърби! Виждал ли си репортажите от Сараево? Аз бях войник там. Аз видях смъртта в очите!
-О, да, спомням си един от репортажите на СНН. Сръбски снаряд паднал на площада и избил около 20 души. Старци, жени, деца.
- Знаеш ли каква беше истината? - Югото се усмихна горчиво. Инспектори от ООН-то разследваха случая и се оказа че снаряда беше изстрелян не от позициите на кървавите сърби, а от тези на босненските части. Да, снарядът беше изстрелян от техните собствени войници. Беше се оказал дефектен и вместо да удари позициите на сърбите, беше паднал на площада. Питам аз, къде беше тази същата британска журналистка, която толкова много плачеше за нещастните хървати и босненци и призоваваше ООН-то за по-сериозни санкции срещу Сърбия?! Вероятно тя беше на друго място, за да покаже за пореден път на света кръвожадността на мародерите-сърби! През цялото време на войната, нямаше нито един репортаж, който да покаже един убит сръбски войник или едно опожарено сръбско село. Колко жертви даде Америка във Виетнам?
- Не съм сигурен. Мисля около 50 000.
- А ние загубихме повече от 30 000. Десетки опожарени градове и села, ограбени манастири и изнасилени калугерки, разрушени заводи и предприятия, повече от 300 000 насила интернирани от родните си огнища - там където са засукали първото си мляко. Питам аз сляп ли беше светът, също както тази британска журналистка или просто не искаше да види?!
- Може би тя има 20 диоптъра политическо ... късогледство!
- Истината е горчива, също като лимон! - продължи Югото. Той се беше запалил и очите му горяха като въглени. - Както един мъдрец беше казал: “Истината е като късо одеало - ако се опиташ да завиеш главата си, ще откриеш краката!” Имам чувството, че всички тези журналисти, които ронят крокодилски сълзи за убитите хървати и босненци, са като кон с капаци. Животното не може да вижда отстрани, понеже очите му са закрити. То вижда само напред!
- Ей, ти, Юго, не го взимай толкова навътре!
- Знаеш ли защо избягах от армията? Някой ще каже, че се правя на голям патриот, а всъщност предадох своите хора, сърбите! Кой щеше да защити мирното сръбско население от настъпващите хърватски и босненски армии, които бяха въоръжени до зъби с модерна американска бойна техника?! Аз избягах, защото... бях уплашен. Бях уплашен до смърт! Аз не исках да умра. Моите приятели падаха като пшеничени класове, покосени от неприятелските куршуми. Защо трябваше да воювам? И срещу кого?! Знаеш ли, моя баща беше хърватин, неговия баща беше мюсюлманин, чиито род беше растял в околностите на Сараево, а майка ми беше сръбкиня. Аз самият не знам какъв съм - сърбин, хърватин или босненец. От малък израснах при моя дядо в Сараево, но никога на срещнах моя истински баща. Когато съм бил на три годинки, той напуснал майка ми, заради друга жена. Месец по-късно той се оженил за своята приятелка-сръбкиня, от която имал три сина. Той навярно се срамуваше от мене, защото никога не дойде да ме види, когато бях на гости на дядо ми в Сараево.
- Ти имаш двама братя от страна на баща си! Виждал ли си се с тях?
- Никога! Войната отне младия им живот. Моят по-млад полубрат се присъединил в частите, защитаващи Сараево. Куршум на снайперист го уби. Вторият ми полубрат, студент в Университета по Изкуствата в Белград, повлиян от националистическите възгледи на своята майка, се записал доброволец в армията на генерал Момчил Милич. Той загинал от мина. Отчаяна от загубата на двамата си сина, майка им загубила разсъдъка си и се обесила. Три години след като истинския баща ме напусна, майка ми се омъжила повторно. От втория си брак тя има син, моето любимо братле. Благодаря ти, Боже, че той беше само на 15 години, когато войната започна. Той беше щастлив, че не го взеха в армията. Вторият ми баща също загина по време на престрелките около Сараево. Всичката тази война беше безсмислена. Защо трябваше да се избиваме едни други?! Защо трябваше да стрелям срещу моите другари, с които заедно ритахме футбол в основното училище?! Защо трябваше нашите майки да сложат черни забрадки?! Защо трябваше да загубим напразно толкова млади животи? Младежи, които паднаха покосени в разцвета на стоя живот, които никога нямаше да осъществят своите блянове! Защо търговците на оръжие и висши военни трябваше да продават смърт на воюващите страни?! Защо те наливаха бензин в отъня, вместо да го потушат?! Защо?! Защо?! Защо?! Вечер, когато си лягам, се опитвам да си отговоря на всичките тези въпроси. И знаеш ли какво! Горчивата истина беше една. Никой не спечели войната. И трите страни бяха губещи! Стотици загубиха своя живот - предимно младите надежди на Югославия, десетки останаха инвалиди - без крака или ръце от мините и от снарядите. Колко много градове и села бяха опожарени или сринати до основите ! Колко древни, археологически паметници, оцелели от времето преди Христа, бяха разрушени и изгубени за поколенията! Материалните щети са в милиарди долари.
Колко пари ще бъдат необходими да се извадят всичките мини от земята и да се разчистят отломките от полуразрушените здания? Колко години ще бъдат необходими да се построят отново опожарените градове и села, да се издигнат разрушените язовирни стени, да се построят фабриките, заводите, електроцентралите и мостовете? Не знам. Може би десетки! Бъдещето ще покаже. По-тежка е моралната страна на войната. Колко години ще бъдат нужни, за да свалят майките черните забрадки от своите глави?! Аз избягах от армията, защото не исках да убивам хора! Аз не исках някоя майка да сложи черна забрадка, защото моя кървав куршум е отнел любимото й чедо! Аз не съм убиец! Всичко друго, но не и убиец!
- О, братле. Ти трябва да пишеш за всичките тези неща! Хората в Америка не знаят истината! Истината е манипулирана!
- Може би един ден ще седна и ще опиша всичките тези неща. За Югославския Рамбо, за Грозното патенце, за Лудия Маркс. Ще излея моята душа!
- Твоята история е невероятна. Колко сърби има в Хавай, избягали от войната в Югославия?! Колко хора са били депортирани от Емиграционните власти, за да попаднат по-късно във Военните затвори в своята страна. Никои, вероятно! И колко хора са се върнали обратно в Америка, за да опитат късмета си отново?! Защото Америка е Страна на мечтите!
- Представи си, че се срещнем след 20 години в Лос Анджелис. Дани и Франциско. Двама световно известни писатели. Единия американец. Другия сам не знае какъв - сърбин, хърватин или босненец!
- Бъдещето ще покаже, приятелю! Ще покаже!
- Може би един ден светът ще бъде по-добър!... моля те, Боже, не отнемай нашите надежди!
Югото се прекръсти и целуна Библията...


Край на затворническите разкази. Оригинално, това беше края на книгата.

© Kolio Karpela Всички права запазени.