автор: miglena

Едно хоризонтално:
Там някъде, по връхчетата на настръхналите човчици на лъчи, новоизлюпили се в гнездата на разперените пръсти на разпнатите ми във въображаем полет ръце, са краищата на вселената ... и (само) толкова те желая – от единия, вързан на розова панделка, до другия, провесен от бял дантелен жартиер, вселенски (к)рай.

Две вертикално:
Екстазен възглас, заченат в прасковена постеля, сукал черешово мляко, избуял в зноен слънчоглед, галещ гърдите на звездите с нежни имена, които в отговор примигват с няма трепетност ... отразена в искриците шампанско, извиращо от пресечната точка на съновиждащите ни наяве погледи ...

Три коленичило:
Две ухаещи на мирта и евкалипт слова, които не би трябвало да се произнасят на глас, защото телата ги възпяват в дует на прераждаща портокалова радостност ... и ги танцуват в пируети на току-що изгубили девствеността си анемонии ...

Четири в кръг:
Устните ти, захапали до кръв нослето на сърцето ми ...

Пето по диагонал:
Как е възможно да те познавам в прозаичната голота на всичките ти страхове и слабости, и да продължавам да те обожавам с цялата невъобразимост на най-усмихнатите приказности и да те търся във всяко дихание на вълшебноликата природа ...

Шесто зачеркнато:
Мога да живея и без теб ...

Седмо небесно:
Бог ме е създал, за да решава чрез мен безобразните ребуси на любовта ... а твоят образ така ми отива ...