автор: sonnic

СВИРЕПИ ОЧИ

Щедър е февруари. Учудващо щедър. Слънцето припича и зимните дрехи тежат. Човешкият мравуняк някак унило пълзи по булеварда. Всеки вглъбен в собствените си мисли… липсват гласовете, погледите… сякаш се движат не хора, а палта, панталони, чанти… Върволицата от хора пъпли край шумния автомобилен поток без глас и без поглед…
Когато се озова на улицата Жената усети, че има нещо неестествено, непривично в този ранен февруарски следобед. Слънцето припичаше като през юли и някаква невидима тежест се стовари върху плещите й. „ Време е да махна кожухчето и боторчетата” – така наричаше шеговито коженото палтото и тежките боти с дебела платформа. После запъпли с множеството надолу по булеварда. Вървеше съсредоточена в мислите си. Отдавна беше свикнала, че в големия град околните не са нищо повече от движещи се предмети. Този път обаче реалността надминаваше обичайното и това изостри вниманието й. Нещо ставаше, но тя все още не можеше да разбере какво. Вгледа се с любопитство около себе си, но… нищо не успя да открие. На светофара, както винаги, изчака търпеливо да светне зеленото. И другите около нея, противно на обичайното, чакаха търпеливо зелената светлина. На следващия светофар – също. После човешкият мравуняк запълзя по тротоара някак ритмично, без особена динамика. В този момент Жената схвана какво беше изострило вниманието й. Колкото и да приемаше факта, че околните не са нищо повече от движещи се предмети, все пак тя знаеше, че освен с движение те се отличават и с поглед, с говор… а сега това напълно липсваше. Хората вървяха някак сомнамбулно, нямаше нито глас , нито поглед… И това беше толкова неестествено че започна да възприема света около себе си наистина като неодушевен. Да, наоколо се движеха обувки, чанти, палта, шапки – бавно, ритмично, дори беззвучно. Без глас, без поглед… Без поглед – пълзеше по тротоара. Отстрани по широката улица профучаваха коли, но шумът им сякаш не достигаше до тротоара. Колоната напредваше безспирно, прекъсваше се дисциплинирано на следващия светофар и пак, и пак се точеше, тихо, безгласно, безпогледно…Преди пазара тя се уголеми, набъбна, стана по-плътна, движението й по-бавно и по-бавно. Жената вървеше в такт, приела правилата на мравуняка – без поглед, без глас, раз-два, раз-два. Някаква мрачна асоциация за обреченост проблясна кротичко в съзнанието й и кротичко замря…
На Женски пазар мравунякът някак изведнъж се уголеми, но пак така лениво пълзеше напред-назад, напред-назад. Нямаше погледи, гласовете бяха приглушени. Само от време навреме някой мургав продавач се провикваше: - Осем батерии за левче… Шест гъбички за левче…Само за левче.
За левче-е-е…- мислеше Жената.- Толкова ми е лимитът (дажбата, оклада) за ден. В портмонето ми има само 10 лева до… заплатата на сина ми и аз майсторски трябва да похарча само 7 от левчетата, така че да стигне за двама, за цялата седмица… за двама.
Пъплеше с мравуняка, подчинена на общия темп. Оглеждаше отрупаните със стока сергии и витрини. Калкулаторчето в главата й пресмяташе: картофи – 0,50, не - там има по 0,45, лук – 0,50 – 0,60… Оглеждаше грейналите на слънцето банани, портокали, мандарини (като Гаврош витрина) и пристъпваше бавно с мравуняка. Погледът й методично се преместваше от сергия на сергия, а калкулаторчето безотказно продължаваше да пресмята, отчита, да приема или отхвърля…
И в това безочно пространство някак неочаквано очите й срещнаха други очи – тъмни, маслинени… детски. Непознато хлапе, 12-13-годишно беше втренчило поглед в нея. Гледаше я настоятелно, но й беше трудно да разчете посланието в погледа му. Не беше любопитство, нито знак, че я познава… Всъщност тя предпочиташе да гледа хората в очите, когато разговаря с тях. Очите казват много повече от думите…
Погледи, погледи, има ги всякакви – любопитни, нахални, лукави, хитри, иронични, питащи…и т.н. и т.н… Но този определено я затрудни. Не беше любопитен, не беше питащ…имаше нещо странно в този поглед… не, не беше нагъл, нахален, но много, много настойчив. Момчето се движеше бавно, в такт с мравуняка, само на крачка от нея. От време на време поглеждаше настойчиво. Не беше циганче, пардон ромче, от онези, които жално молят за стотинки. Облечено беше спретнато, чистичко, дори стилно – черно яке, черни джинси и сиво мохерно поло. Черната коса и маслинените очи подчертаваха красивото му бяло лице. Но погледът, в погледа му имаше нещо, което не можеше да разчете. Настойчиво очакване?! На какво?! Не разбираше.” Всъщност, какво ли ме интересува един поглед (сред толкова много липсващи …погледи!). Измъкна се от мравуняка и застана до една от витрините, най-после нещо беше привлякло нейния поглед. Бръкна в чантичката, извади скъпоценната си десетачка и заобяснява на продавачката кое точно парченце да й даде. Продавачката първоначално не я разбра, защото онова, което Жената сочеше беше съвсем мъничко парченце, сгушено под другите. Наложи се да й го покаже и тя направи крачка надясно, посочвайки с ръка парченцето и същевременно инстинктивно протегна в противоположна посока другата ръка, която стискаше скъпоценната десетачка.
Докато заставаше до прозорчето на малкото магазинче за момент зърна момчето с настойчивия поглед, но това не я впечатли особено, вниманието й изцяло беше насочено към тиктакащото в главата й калкулаторче…Момчешка му работа… Остави разсъжденията за по-късно. Увлечена в показването дори не бе забелязала колко близо до нея е застанало то. И изведнъж ръката му се стрелна към скъпоценната й банкнота, грабна я и побягна… Жената застина вцепенена… Калкулаторчето превъртя и… замръзна на…„фалит”. Гледаше онемяла как черното яке се отдалечава , потъва в мравуняка… секунда, две… После, неочаквано за самата себе си, изкрещя с пълен глас:
- Върни ми парите! Върни ми ги!
Крясъкът й разцепи царящото наоколо спокойствие. Множество очи се впиваха в нея, пробудени, стреснати, питащи… Хукна след отдалечаващото се момче, като викаше колкото й глас държи:
-Дръжте го, момчето с черното яке! Открадна ми парите! Дръжте го!
Върволицата замръзна, хората се отдръпваха, за да й направят място, а тя тичаше като луда, не усещаше тежестта на обувките и палтото, викаше истерично и грозно… Видя как няколко чифта здрави мъжки ръце уловиха черното яке, спряха го и го обърнаха към нея. Една ръка държеше здраво ръкава на якето, а друга се опитваше да разтвори пръстите, които стискаха смачканата на топка десетачка. А когато банкнотата отново премина в ръцете на стъписаната собственичка, мъжът замахна и удари момчето, после го завъртя и грубо го изрита отзад.
- Не, не го бийте – отрони умолително Жената.
Околните я изгледаха укорително, а мъжът я напсува, махна с ръка и продължи. Редът в мравуняка се възстанови. Ритмично и дисциплинирано той продължи своя ход…
Жената стоеше отпуснала безпомощно ръце и гледаше след отдалечаващото се момче. А то ускори крачка в навалицата , но преди да се изгуби в хорския мравуняк за миг се обърна и впи поглед в нея. Маслинените очи гледаха свирепо… Две свирепи детски очи…