автор: siromah

Комсомолският секретар затвори вратата и посочи стола до вратата.
―Седни! Имаме сериозен разговор да проведем!
Иван свали очилата си и почисти изпотените стъкла.

Ъ....ъ...ъ... – запелтечи се той. – За какво да си говорим, др.комсомолски секретар?
― Ти... – той се спря за секунда, за да изучи лицето му - ...знаеш!
Старият плейбой се усмихна и пръстите му забарабаниха по бюрото. – Ти ще ми кажеш... сега: защо ме удари по главата!
Той се наведе над разтрепереното момче, подобно на хищна птица, която се спускаше отвисока към жертвата си.
― Аз зная, че ти го стори – продължи комсомолският секретар – Ана е твоя приятелка! Аз ви видях да се натиската в купето! Др.Комсомолският секретар не е сляп! Е, какво мълчиш?
Момчето облиза пресъхналата си уста и запита изплашено:
― Мога ли да пийна малко вода? – опита се то да отклони темата от разговора. Комсомолският секретар се изправи и разтвори хладилника. Имаше лимонада, ягода, цитрус и лимонов сок.
― Какво ще пиеш?
― Ягода, ако може!
Старият Дон Жуан отвори стъклената бутилка и я подаде на малчугана.
― Заповядай!
― Благодаря! – пече момчето и изля съдържанието ù в гърлото си.
Хладнината ù се разнесе из цялото му тяло и той почувства как увереността му се възвръща.
― Вие сте на грешна следа др.Комсомолски секретар – рече момчето, гледайки дръзко в очите на стария Дон Жуан. – Никога не съм ви удрял. Кълна се! И защо да го сторя?! Заради някаква си проститука ли?! Ана повече не е моя приятелка – той придаде ледена сериозност на лицето си – вчера я зарязах, след като започна да флиртува с местнита момчета. Аз имам нова приятелка – Данчето. Двамата се обичаме. Вие можете да я питате. Аз бях с... нея, когато някой ви е нападнал!
Погледът му се спря на голямата цицина на главата на Комсомолския секретар Старият Дон Жуан въздъхна и постави торбичката с лед върху раната.
― Аз... не извиках, защото се съмнявам, кой ми счупи главата. Зная, че го стори, защото беше гневен, виждайки как целувам твоята приятелка. –Комсомолският секретар въздъхна дълбоко и продължи. – Повярвай ми и аз някога бях млад. Ако някой ми беше откраднал момичето и аз щях да сторя същото!
Момчето се опита да протестира, но Комсомолският секретар го спря с жест.
― Ако исках, – неочаквано тонът му се смени с леденостуден – щях да позвъня само на един телефон и ... – Комсомолският секретар щракна с пръсти – бам! Да си изчезнал за минута! Нямаше да стоиш тук и да говориш с мене! Чувал ли си за ТВУ –тата? Трудно е да се уцелее там – повярвай ми момче! – пръстите му отново забарабаниха по бюрото. – Ще ти кажа защо не го сторих! Знаеш ли, напоследък започнах да дочувам зловредни слухове по мой адрес! И ти остави това – поклати глава той с глава, намръщвайки се. – Някой си направил шега, като нарисувал прасе с главата на др.Тито. това е политическа провокация и аз искам да знам името на буржоазната отрепка! Ти знаеш как да го откриеш, ти си умно момче! – старият Дон Жуан погали момчета по косата.
То се разтрепери и се сви още по-ниско на стола си.
― Аз не мога да предам... моите приятели! – рече тихо той, забило поглет в пода. – Моля ви, не ме карайте да правя това! – То избърса потта от изпотеното си чело. – Всичко друго, но не и това!
― Може би искаш да отидеш в ТВУ-то? – напомни му Комсомолският секретар и се усмихна. – Повярвай ми ще бъде лош... – той замълча и се опита да намери подходящата дума - ... опит за тебе!
Момчето се разтрепери като лист, но не отговори нищо.
― Влезеш ли веднъж в ТВУ-то, ще трябва да задраскаш бъдещето си. Аз те виждам, че си умно момче и навярно искаш да следваш в някой университет. Аз мога да ти помогна, но... – той размаха пръст - ... ако ми сътрудничеш. Нали знаеш какво казват: “Едната ръка мие другата, а двете лицето!” ти ми помогни и аз ще те намърдам, където искаш. Имам хора навсякъде. – Той замълча за секунда и добави. – Всичко зависи от теб. Какво ще бъде: ТВУ без бъдеще или университет и розово перспективи?! – той раздвижи ръцете си, сякаш теглеше нещо.
― Ще го направя – каза тихо момчето , свило глава надолу. – Ще сторя каквото кажете.
― Добре! – усмивката цъфна на лицето на Комсомолският секретар и за миг той забрави за цицината си. – Сега се върни до спалнята да спиш. Достатъчно напрежение за днеска. Утре като станеш, подпитай хитро приятелчетата си. Кажи, че ме мразиш – ти си хитро момче, измисли нещо! Искам вечерта след вечерната проверка да дойдеш в стаята ми и да рапортуваш какво си научил. Е, това е всичко за днес. И следващият път бъди внимателен с тоягите! Имаш тежък удар и можеш и лекота да пукнеш някоя любеница!
Момчето се изправи и се измъкна мълчаливо през вратата. Идваше му да потъне в земята от срам. Той пристъпи своята клетва, той предаде своите другари! Той не трябваше повече да живее! Иван не усети как стигна до спалното помещение. Той се излегна на леглото и потъна в спомени...
.................
― Внимавай! – извика Дани – Прозорецът!
Момчетата играеха футбол на тясната площадка между блоковете. Павел, който имаше силен шут, се засили и запрати протритото кожено кълбо във вратата. Футболната врата беше два дървени пръта, забити във земята. Мрежа естествено нямаше.
― Гооооол! – извика Иван и взе да подскача от радост – И ето, бразилският национал – продължи той с глас на коментатор от радиото – Пеле бележи трети гол за...
Думите му останаха заглушени от силния шум на счупено стъкло.
Момчетата се смръзиха. Това беше апартаментът на кварталния милиционер.
― Какво ще прави сега? – попита Дани и се почеса там, където не го сърбеше. – Свирчо ще ни изпие мозъците!
Кварталният милиционер носеше звучното име Свирчо. Той беше голям почитател на футбола и в свободното си време ходеше на селските мачове от четвърта група и свиреше като съдия. На гърдите му винаги висеше футболната свирка, дори когато беше на работа в милицията.
Свирчовица се показа на прозореца и започна да крещи:
― Ушите ще ви ги отскубна, проклетници! Това е трето стъкло за тази година! Аз те познавам, – посочи тя Павел – ти си същият нехранимайко, който счупи стъклото последният път!
Иван усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Последният път се размина само с няколко шамара от страна на майка му, но този път тя със сигурност нямаше да го скрие и баща му щеше да поеме щафетата! Той беше предоставил възпитанието на децата на съпругата си и рядко се намесваше в работата й. Но затова пък, “уроците”, които преподаваше на своите потомци, им оставаха за цял живот!
― О, божичко! – прошепна Иван – Баща ми ще ме пребие!
― Не се бой! – опита се да го успокои Дани. – Ние няма да те издадем! Ей, спомняш ли си филма с Гойко Митич, когато играеше ролята на бял заселник, преследван от индианците? Отначало те искаха да го убият, но едно момиче, пленено от красотата му, го спаси от кола на мъчението оженвайки се за него! Един ден войниците обкръжиха селото и избиха индианците до крак. Само Гойко Митич и сина на вожда успяха да избягат. Индианецът беше тежко ранен в гърдите и приятелят му трябваше да го носи на гръб през пустинята. Най-сетне те откриха една скрита в каньона пещера, където живееше стар индиански знахар. Гойко Митич остави приятеля си в ръцете на лечителя и се върна назад да отмъсти на войниците. Те бяха убили неговата жена и невръстния му син. Преди да се разделят си разрязаха дланите и смесиха кръвта си. “Сега сме кръвни братя – каза Три мечки и окачи огърлицата от нокти на врата на белия мъж. – Ако видиш някой сиукс, кажи му, че си кръвен брат на Три мечки и той ще пожертва живота си за тебе, така както ти би сторил за мене!” Гойко Митич успя да се промъкне във форта и да убие злия полковник, командир на наказателния отряд. За зла беда войниците чуха изтрела и вдигнаха тревога. Гойко Митич се би храбро, но беше пленен и хвърлен в затвора. На другата сутрин щяха да го обесят на площада за екзекуции! Междувременно неговият кръвен брат Три мечки начело на голям отряд сиукси войни нападна форта. Индианците обсипаха града с огнени стрели и скоро от всички страни се изви дим и пламъци. В последният миг, преди старият затвор да се срути и да се превърне в огнен гроб за Гойко Митич, Три мечки долетя на своя кон и разби решетката на килията му. “Мислех, че съм се отправил към Великите ловни полета! – каза Гойко Митич.” “Три мечки е твой кръвен брат! Той се е заклел да бди над тебе и да те закриля, дори и със собствения си живот!” Двамата приятели яхнаха конете и напуснаха горящия форт. Индианците избиха последните защитнищи и се отделиха с победоносни крясъци. Е, това беше историята. Харесва ми много епизода, в който Гойко Митич и Три мечки си разрязоха дланите, за да станат кръвни братя! Хайде да го сторим и ние! Ще се закълнем във вярност един към друг!
― Страхотно! – каза Павел и извади джобното си ножче. – Само че хайде да си разрежем палците. Ще боли по- малко!
― Прав си ! – рече Дани. – важното е да смесим кръвта си!
Момчетата си разрязоха палците и си стиснаха ръцете. Кръвта им потека по дланите и се смеси.
― ...обещавам да мълча до гроб! – тънкият детски глас на Дани се опитваше да звучи по мъжки. – Тайната на моя приятел, ще бъде и моя тайна - моята тайна, ще бъде негова! Аз се кълна: В радост и тъга, в щастие и нещастие, да бъда верен на моята клетва! Сега ние сме кръвни братя!
Момчетата се прегърнаха. В очите им имаше сълзи...
― Кой счупи прозореца? – крещеше като бесен Свирчо. – За последен път питам: кой изрита проклетата топка?
Момчетата, който седяха в малката стая за арестанти в 2-ро РУ на МВР-то, гледаха с гордост разрязаните си пръсти и мълчаха... Те бяха кръвни братя! Нямаше нищо по- ценно на света от твоя кръвен брат! Свирчо не можа да научи тяхната тайна. Той ги острига голи глави и им връчи метли да изметат килиите. След като преспаха на хладните нарове, пълни с въшки икакви ли още не гадини, стоножки и други представители на животинското царство, сред които няколко мустакати плъха и две кротки мишлета – малчуганите се прибраха вкъщи...
― Виж го ти стария курвар! – побутна момчето до него Дани. – Някой му е пукнал главата! Ако знаех кой е щях да му купя лимонада!
― Тихо, Дани! – прошепна Иван. – Ще говорим по- късно!
Тръбата свиреше, докато щастливият избранник гордо издигаше знамето на СФРЮ.
― Свободните сте! – разпусна строя Комсомолският секретар – Не забравяйте, че в десет часа ще има комсомилска сбирка!
― Понякога имам чувството,че не съм дошъл на почивка, а да уча история на комунизма! – оплака се Дани. – Лекциите са му толкова сухи, че почти заспивам от скука! Хаиде да се изкъпем в морето – предложи той.
― Дани, ще ти кажа нещо, ако обещаеш,че ще го пазиш в тайна, - прошепна Иван. – Закълни се!
― Ти да не забрави, че сам твой кръвен брат?! – намръщи се Дани. – Твоята тайна ще умре с мене!
― Да, разбира се! – поклати с глава приятелят му и се замисли.
― Какво искаш да ми кажеш?
― Знаеш ли кой спука главата на стария развратник?
― Не! – поклато отрицателно с глава Дани. – Не зная. Може би Павел.
― Не позна!
― Хм... – замисли се Дани. – Стойко. Той е голям вагабонт!
― Не. Не е той. Беше... – той спря и погледна съзаклятнически.
― Ти?! Не, ти се шегуваш! – облещи очи Дани.
Лицето на Иван беше сериозно. Той не се майтапеше.
― Видя ли те?
― Не съм сигурен. Може би на прозореца – измънка Иван и сведе очи. – Не зная!
― Защо го удари?
― Заради оная курва Ана!
― Ана, твоята приятелка?!
― Моята бивша приятелка – поправи го Иван. Той замълча за няколко секунди и добави. – Аз нямам курви за... приятелки!
― Защо се разделихте? Ти харесваше Ана, нали?!
― Аз все още я обичам, – намръщи се той – но тя ме накара да се чувствам като първия глупак! Не сам ù обърнал гръб още и тя се сваля с местните момчета! Знеаш ли къде я заварих снощи?
― Остави ме да позная – в стаята на Стария Донжуан !
― Откъде научи – възкликна момчето и се намръщи. – Новините летят бързо!
― Не, никой не ми каза. Просто се досетих! Спомняш ли си във влака какви погледи хвърляше на Ана?! Аз не съм бебе, мой кръвни братко! Аз се досещам за какво мислят хората!
― Ти си умник, Дани – похвали го Иван и усети как стомахът го свива. “Ах, защо, защо трябваше да тряви това! Той и преди това не обичаше др Комсомолският секретар ,но сега наистина го мразеше! – Ако ти беше на мое място, какво би направил?
― “Прави нищо, когато си ядосан!” – е казал Сенека. Щях да оставя събитията да ме водят. Но едва ли бих постъпил като тебе. Ти си като огън – лесно се палиш, но и лесно изгаряш. Аз съм като водата. Водата пада бавно, капка по капка, но пробива камъка – нали знаеш пословицата. Бъди спокоен, много спокоен. Рано или късно ще ти се отвори случай да си отмъстиш!
― Ах, защо, защо не те поговорих с тебе! – въздъхна Иван. – Сега е твърде късно.
― Не се тревожи. Аз съм сигурен, че старият Дон Жуан няма да открие истината!
“Ех, да беше така!” – помисли си горчиво Иван и се усмихна.
― Колко е часът?
― Почти девет е. До лекциите по комунизъм остана час.
― Да вървят по дяволите лекциите по комунизъм! Аз искам Металика и Скорпионс, а не бръщолевенето на някакъв луд евреин!
― Аз имам една касета на Скорпионс. Мога да ти я дам да послушаш.
― Имаш ли някоя хубава книга? – Иван знаеше любовта на Дани към книгите. Веднъж той му бе отишал на гости и остана изумен от планината от книги, които имаха в тясната квартира.
― Всички ли си прочел? – възкликна Иван, невярвайки на очите си.
― Повечето! – отвърна с гордост Дани. Историческите романи са ми любимите! А най- много от всичко обичам да чета народните приказки...
― Знаеш ли някоя хубава книга – запита отново Иван. – Само да не е за социалистическото строителство и другаря Ленин!
― Мразя такива книги!
― Аз имам нещо специално! – намигна му тайнствено Дани. – ще ти я дам да я прочетеш довечера. Само не я показвай на никого! Обещаваш ли?
Иван усети как краката му се разтреперват.
― О...бещавам – запъна се той, вдигайки очи към небето. Всеки миг той очакваше някоя огнена светкавица да се стовари върху неверния приятел и да го изпепели на секундата. – Какво имаш?
― Ще видиш – усмихна се Дани и очите му светнаха. – Ще видиш... Само изчакай до полунощ!
Двамата кръвни братя се разделиха, стискайки си ръцете.
Дани не знаеше,че стиска ръката на Юда...



© Kolio Karpela Всички права запазени.