автор: ten

Визитацията приключи. Почти веднага след това пристигнаха двама лекари и сестра и се надвесиха над новопристигналия болен. Единия доктор повдигна кърпата, която покриваше подноса в ръцете на сестрата и извади огромна спринцовка с почти 10 сантиметрова дебела игла. В това време другият внимателно обърна болния по очи и откри кръста му. Човекът, към когото се обръщаха с името Цанко беше абсолютно безпомощен. Впрочем откакто го внесоха в стаята, той не реагираше на нищо. Само очите му изразяваха тревога.
Лекарят каза нещо на колегата си, опипа гръбнака му и заби дебелата игла между прешлените. След това бавно изтегли буталото и резервоарът се изпълни с някаква белезникава течност.
- Отлично! - промълви като че ли на себе си докторът. Извади внимателно иглата, а сестрата постави тампон със спирт на мястото. После обърнаха пак така внимателно Цанко по гръб и излязоха.
На другия ден стана ясно, че диагнозата на новодошлия беше окончателно установена - мозъчен инсулт. Започнаха интензивно лечение. Биеха му инжекции. Но заповядаха Цанко да лежи абсолютно неподвижен.
На третия ден, след визитацията, хапчетата и инжекциите в стаята дойде млада жена в бяла престилка, която досега не беше посещавала. Стаята. Огледаха я с неприкрито любопитство. Пропорциите и бяха съвсем хармонични - крака, ръце, гърди - всичко й беше по мярка, само че в една трета умален размер. Ако я погледнеш в гръб едва ли би предположил че това е зряла жена, а не тринайсетгодишно дете. Тъмнорусата £ коса беше гладко вчесана и прибрана в грижливо оформен кок. Лицето й беше леко издължено, с мъничко носле. Възпълните устни откриваха равни ситни зъби. Тъмно сините й очи хвърлиха бърз оглед на лежащите мъже и после се насочиха изцяло към Цанко. Съблече внимателно пижамата му, като откри лявата му страна. След това извади от джоба на престилката си някаква туба, намаза ръцете си и с топъл алтов глас му каза:
- Сега ще направим лек масаж и след няколко дни ще можеш вече да движиш ръката и крака си. Стига лекарите да ти разрешат. Но трябва да правиш и гимнастика. Аз ще ти покажа каква.
С леки, но ловки движения тя масажираше Цанко, а той следеше с широко отворени очи, не ръцете, а лицето й. Това правеха и останалите болни. Без да блести с някаква особена красота, тази миниатюрна жена излъчваше някакво необяснимо обаяние, с което привличаше магнетично погледите на мъжете. В стая № 2 на второ нервно отделение бяха общо пет души. Най-млад, на 38 години беше докараният последен - Цанко, а най-възрастен - дядо Стоимен от Ветово, който след месец щеше да навърши 78 години, ако успее да надвие болежките, които го бяха довели в отделението. На трето легло лежеше Ангелин. Беше човек на зряла възраст, със започваща да оредява прошарена коса.
След като приключи процедурата, масажистката си изми ръцете, избърса ги в кърпа, която носеше в другия си джоб и като се усмихна непринудено излезе с думите:
- До утре, момчета!
Изминаха няколко минути, докато всичките тия, врели и кипели мъже, които имаха вече внуци се окопитят. Почти едновременно въздъхнаха, спогледаха се, но никой не промълви дума. Сякаш бяха загубили дар-слово. А всъщност не се беше случило нищо, което да обясни причината за смущението им. Беше дошла някаква масажистка, беше си свършила работата и си беше отишла - нормална медицинска практика. През целия ден в стаята влизаха и излизаха лекари, сестри и лаборанти. Правеха наблюдения, изследвания; биеха инжекции и даваха хапчета, помагаха на Цанко и на някои от останалите - с две думи обичайните процедури във всяко болнично отделение.Но дребничката масажистка беше нещо необичайно. А кое беше то - не можеха да си обяснят. Само неволната въздишка беше спонтанен израз на смущението, което тя бе внесла в душите на тези солидни, но болни мъже, на които сега хич не им беше до жени.
След визитката, която всеки правеше лаконично за себе си и се осведомяваше за имената на другите, новодошлият се настаняваше (или го настаняваха) на определеното му легло, сбогуваше се с близките, които го бяха довели и чакаше с тревога и надежда появяването на докторите. На другия ден кратките, или по-подробни биографии бяха достояние на цялата стая. Кой къде е работил, жена, деца, жилище, началници, вкусове и други особености на човешкия характер се изповядваха пред останалите обитатели на стаята. Откровеността, с която всеки споделяше предимно грижите и болките си може би продиктувана от еднаквата им орис. Всичките имаха сродни заболявания, за които всеки знаеше малко, или много. Всички бяха на еднакви легла, с изтърбушени дюшеци, с неработещи стенни лампи, с олющени, с не затварящи се вратички нощни шкафчета и мивка, чийто кран натрапчиво капеше. Трудно можеше да бъдат изненадани с нещо тези мъже с яки души. Те бяха видели и преживели и раждания и погребения. През главите им бяха преминали много житейски бури, които бяха закалили сърцата им и вече претръпнали, те посрещаха с философско спокойствие дори неблагоприятните прогнози на лекарите. Но сега мъжете се спогледаха с питащ, блуждаещ поглед, сякаш търсеха отговор на не зададения въпрос у другите. Причината бе ясна - дребничката масажистка, но следствието продължаваше да ги мъчи. С какво миниатюрната жена беше внесла тази смесица от неясна тревога, смътна радост, възхищение и още нещо? Пред очите им преминаваха фигурите и лицата на много жени, които бяха познавали през дългия си живот, но не можеха да намерят сравнение с нещо подобно, за да класифицират и сложат в подходящата клетка на иначе подредения им живот това явление.
По някое време се обади като на себе си бай Алекси:
- Какво беше това чудо, бе!
Останалите се спогледаха още веднъж, поразмърдаха се и насочиха очи към Цанко. Той лежеше безмълвен, но в очите му също се четеше радостна надежда, каквато не бяха забелязали дори след най-утешителните прогнози на лекарите.
Дядо Стоимен се почеса по плешивото теме и със зареян в тавана поглед додаде: - Глей ти! На колко години човек съм, а се засрамих като хлапак, нали! И защо? Сякаш за пръв път виждам жена. На времето, като работех в Девня имаше една готвачка в стола - Мария, но й викаха Мика. Всички мъже бяха лапнали по нея. В тази Мика, братлета всичко беше жена - и снага и лице - надарил я беше Господ с всичко най-щедро. А какви очи въртеше - ум да ти зайде! Но Миката беше едра, като зряла праскова. С две думи - жена и половина. А тази, как казаха че се казва, не може да се премери и на пръста на онази. Нали я видяхте - можеш да си я носиш под мишница. Дядо Стоимен въздъхна отново и продължи да гледа в тавана, сякаш там беше изписан отговорът на въпроса, който мъчеше всички.
Обсъждания нямаше. Всеки се зарови в спомените си. До обед, с изключение на някой неизбежен въпрос, като "Колко стана часът", или "Днес не дойдоха да ми вземат кръв" никой не обели дума за случилото се сутринта. А предишните дни в стаята цареше постоянно оживление. След преодоляването на първия стрес от новата обстановка и диагнозата на лекарите, след първите анализи и назначения нещата приемаха обичайното си болнично русло. С изключение на Цанко, другите бяха с по-леки форми на заболявания. Можеха да стават, да се хранят, вечер ходеха до фоайето да гледат новините по телевизията. През деня решаваха кръстословици, разпъваха на кръст политиците, споделяха семейните си грижи, като изводът стигаше все до една точка - парите! И понеже никой не бе успял да забогатее, приемаха накрая съдбата си като даденост, без завист, без съжаления и оплаквания. Закоравелите им от несгодите души бяха свикнали с малкото, което бяха успели да постигнат с цената на дългогодишен упорит труд. И сега даже се похвалваха: "Аз се каня като посъбера още някой лев, да си купя климатик. Ходих у един приятел - той има - голяма работа е климатикът. Хем топли през зимата, хем ти прави хлад през лятото. И е много икономичен".
"Аз пък миналата година смених Трабанта. Бяхме си омръзнали един на друг - аз на него и той на мене. Пък и не виждах вече смисъл да го поправям. Колкото пари съм издавал за ремонти, досега Мерцедес да съм си купил! Та, намерих на сгода едно Фиатче. Е, старичко е, но за толкова пари кой ти дава нова кола. А иначе е фурия - не дава да му дадеш газ!"
На другия ден, след визитацията дребната масажистка отново дойде и пак разтрива ръката и крака на Цанко. Гледаха как мъничките й ръце ловко и нежно галеха обездвижените крайници на Цанко. Без да разбираха нищо от занаята й, поразяваше сигурността, с която жената работеше. Всяко движение беше като че ли специално оттренирано. Оставаше чувството че прави някакъв фокус, с който приковава вниманието на другите изцяло в ръцете си. Въпреки това, те успяха да забележат гъвкавата фигурка, под бялата престилка, особено като караше Цанко да повтаря упражненията, които тя му показваше. Не, малко е да се каже че бяха запленени от тази миниатюрна жена. Обитателите на стая № 2, бяха омагьосани от тази жена, в която нямаше нищо необикновено и не правеше нищо необичайно, а кой знае как въздействаше по такъв странен начин на хората, които бяха около нея.
Когато си отиде с обичайното: "До утре!" я изглеждаха като сираци. Или като деца, на които са отнели любимата играчка.
Посещенията на масажистката се отрази и върху обслужващия ги екип. Сестрите и лекарите недоумяваха как на дядо Стоимен кръвното за два дни спадна от 220 на 180. Доктор Панайотов сподели че не може да се очаква толкова бърз ефект от лекарствата. Но такива положителни промени бяха констатирани и у другите болни. Единствено на човека от трето легло болките от шиповете във врата и в кръста не се промениха. Вярно, поутихнаха, но той го отдаваше на това, че почти през цялото време лежеше, а и му биеха инжекции…
След още два дни, Ангелин тъкмо излизаше от стаята, когато забеляза в дъното на коридора фигурката на Мика (вече я бяха кръстили така), която ситнеше към него. Изчака я и когато се приближи, я поздрави и попита:
- А не може ли и мен да разтриете малко? Много ме болят врата и кръста.
- Може, разбира се - усмихнато отговори жената - но трябва предписание от лекаря. Но най-добре е като приключите тук, да дойдете при нас долу, в рехабилитационното. Да ви прегледа нашия лекар и да ви назначи каквото трябва. А оттук със сигурност ще ви пратят при нас като ви изпишат.
Сетне влезе и започна обичайните масажи на Цанко.
"Мика" излезе права. Като го изписаха от отделението, впрочем без особен резултат, му предписаха процедури и го отпратиха във физиотерапията. Там го посрещна намусена дебела докторка с многодиоптрови очила, писа нещо в картона и го прати при една друга жена, която правеше нагревки с ултразвук. Докато слагаше електродите на врата и на кръста му, тя обясни че след това трябва да отиде в кабинет № 9, където ще му направят друга процедура. - То от това кой знае каква полза няма да имате, но щом е написала докторката…" - не завърши жената.
След като звънна часовникът, махнаха кабелите от гърба му, облече се и отиде в кабинет № 9. Почука и отвътре му отговориха:
- Влезте!
В дъното на тясната продълговата стая имаше бюро зад което седеше слабичка възрастна жена. Вляво имаше някаква завеса, а вдясно се виждаха три врати. Жената прегледа картона и заповяда:
- Елате с мен.
Сетне отвори една от вратите и влязоха в неголяма стая, в която имаше три кушетки и медицински шкаф с разни лекарства в дъното. Зад вратата имаше закачалка, на която окачи дрехите си. Беше топло от което миризмата на медикаментите се чувстваше по-остро. Жената му нареди да легне на една от кушетките и като каза "Момент" изчезна зад някаква друга врата, която не беше забелязал.
Лежеше по очи, без да знае какво ще последва след това "Момент". Не след дълго дочу тихи ситни стъпки. После шумолене на хартия, отваряне и затваряне на шкафа и познат глас, който попита:
- Къде точно ви боли?
Извърна се леко и видя само краката на надвесилата се над него жена. Позна я веднага - беше "тяхната Мика". Тя се наведе малко и също го позна:
- А, човекът от втора стая, нали!.
- Да. - смутолеви той.
- Нали ви казах, че ще ви пратят при нас. Такава е практиката. Лекуват те колкото могат и после се отърват от вас като ви препращат при нас. Е, и ние помагаме, но нашата работа е следващия етап. Основното е при тях - горе. - бъбреше с мекия си топъл глас Мика. - Но ще видим какво може да направим. Ако не ви помогнем кой знае колко, поне няма да ви навредим. А че ще имате облекчение е сигурно - заключи авторитетно тя. - Сега се отпуснете и стойте спокойно. Аз си знам урока. Но нека проверим най-напред къде ви боли.
Тънките й пръсти нежно опипаха врата и кръста му и тя само питаше: - Тук боли ли? А тук?
Накрая заключи:
- Ясно! Да действаме!
Когато започна да масажира, усети как по жилите му се разлива някакво непознато блаженство. Ръцете й се движеха плавно, леко, но настойчиво. Тя обясняваше с мекия си плътен глас къде са невралгичните точки, които трябва да се масажират и нейния топъл глас, нежните й мънички ръце го унесоха. В просъница дочуваше само гласа й и му се щеше това да продължава, да продължава…
Като свърши Мика отиде до мивката и като се извърна леко каза:
- Може да се облечете и утре в 10.15 пак тук. Десет дни подред.
Беше излязъл в коридора, когато дочу гласа £:
- Ало, господине, забравихте си картона. Той трябва да е у вас.
Спря, изчака я да го настигне и пое книжата.
- Извинете - попита - къде имаше тук кафене? - Ето тука, по коридора вляво. Те го направиха скоро, но е добро. И правят хубаво кафе. Ако искате ще ви заведа, и без друго сега имаме почивка.
Вървяха по полутъмния коридор, като правеха път на минаващите. После тя отвори една врата и влязоха в просторно помещение, оборудвано като бар. Като ги видя серви тьорката усмихнато попита:
- Миче, както обикновено, нали?
Спътницатя му го погледна:
Аз пия виенско кафе. А за вас?
За мен - нес - отговори Ангелин.
- Седнете. Ей сега идвам - все така, като на стари познати усмихнато прие поръчката сервитьорката.
В бара беше полупразно. Но скоро заприиждаха основно жени в бели престилки. Те разговаряха шумно и заглушаваха леещата се от говорителите чалга.
Настаниха се на една от масите до прозореца. Ангелин остави сака с нещата си на съседния стол и се представи.
Жената го погледна с дълбоките си очи, които сега изглеждаха по-тъмни и като му подаде мъничката си ръчичка също се представи:
- Гатева, Мария. Но ми викат Мика.
Мъжът се смути за миг. Държеше топлата й длан, преглъщаше на сухо от изненада, не можеше да проумее как така бяхме улучили името й. Не е ли това някакво предзнаменование - всички изключителни жени да се наричат Мика?
- Аз знам как ви е името, без да съм питал някого.
Тя го погледна учудено.
Когато сервитьорката донесе димящото ухаещо кафе, той й разказа как без да искат бяха я кръстили така според разказа на дядо Стоимен. Тя дълго се смя и не искаше да повярва:
- Не е възможно такова съвпадение! Вие нещо ме премятате!
- Честен кръст! Ако искате, като се качите при Цанко попитайте другите как ви нарекохме.
- А да, да! Вие сте се наговорили. Знам аз - мъжки номера.
- А вие къде сте учили този занаят? - попита Ангелин.
Завършила съм кинезитерапия. Специалност "Мануална терапия". Така се нарича масажирането. Това е доста сложна наука. Тук се преплитат многовековните традиции на източната медицина със съвременните методи на лечение и в някои случаи е единствения алтернативен метод за лечение на редица упорити заболявания от нервната система и на опорно-двигателния апарат - осведоми го Мика.
Продължиха да бъбрят за възможностите на масажирането, за което тя говореше с увлечение. По някое време погледна часовника си и с неудоволствие отбеляза: - Трябва да отивам. Чакат ме други пациенти.
- А кога можем да продължим разговора? Вие ме заинтригувахте много. Бих искал да науча повече за вашата методика и …за вас.
- Ще ви кажа утре, като дойдете в 10 и 15. Нали тогава ви казах? - закачливо тя. После стана, оправи с привичен жест престилката си и с пъргави ситни стъпки напусна залата.
Процедурите продължиха според предписанието на докторите. Изпиха още две-три кафета и сеансите приключиха. Дебелата докторка му каза да мине след две седмици за проверка на състоянието и ако се наложи да повторят процедурите. Но да продължава да прави упражненията.
Ангелин потърси Мика, за да сбогува по-официално, защото след приключване на масажа той й беше благодарил. Но повече не можа да говори, защото някаква сестра я извика и като му пожела само: "Приятно оздравяване?" излезе.
Но тя беше някъде из отделенията. Ангелин се повъртя, повъртя и с бавни, тежки стъпки напусна болницата.
Бяха му дали болнични. Сутрин, като свършеше някоя и друга домашна работа не го свърташе вкъщи. Ходеше из града, срещаше се с колеги и познати, пиеха кафе, обсъждаха световните проблеми, но мисълта му бягаше все към болницата. Веднъж дори не се стърпя и отиде до там. Не посмя да влезе. Обикаля из коридорите, изпи едно кафе в бара, но не успя да види Мика.
След няколко дни се счупи ключалката на пералнята. Отиде до магазина за резервни части. Беше хубав есенен ден. В късния следобед улиците бяха пълни с прибиращи се от работа хора. Масичките под уличните липи бяха пълни със свободни хора, които пиеха бира и говореха шумно. Като тръгна, Ангелин реши че монтирането на ключалката е дребна работа и може да си позволи една-две бири. Затова се вмести на една маса, където двама мъже на неговите години пийваха "Загорка". Той също си поръча бира и пържени картофи. Отпи от изпотената чаша и се загледа в потока от хора, който течеше пред очите му. Внезапно като че ли някой го накара да погледне наляво. От към гимназията се задаваше групичка от пет-шест жени, които весело разговаряха. Той не забеляза какви бяха другите, защото погледът му беше прикован от дребната фигурка на Мика. За миг се смути. Поиска да стане и да тръгне към нея, но не посмя. Затова само стана и се изправи нерешително. Мъжете, които бяха на масата не му обърнаха внимание, улисани в разговора си. Жените, с които вървеше Мика наближиха бирарията. Едната обясняваше нещо, като ръкомахаше и сочеше някъде зад него. Неволно погледите на останалите проследиха пръста й. Мика също се обърна и го видя. Спря за миг, каза нещо на останалите и тръгна към него. Тогава Ангелин излезе от вцепенението си и я пресрещна.
- Имаш ли малко време, да пийнеш нещо? - попита той, след като стисна мъничката £, топла ръка.
- Защо не. Тъкмо се чудех какво да правя тази вечер. Мъжът ми го няма, на специализация е вече втори месец и не ми се прибира сама в къщи.
- Ами тогава заповядай. Но тук е много накъчкано. Няма къде да седнеш и в тази врява не можеш да си чуеш приказката.
- Какво предлагаш?
- Да отидем другаде. До нас има едно заведение, в което винаги има свободни места.
- Добре. Един момент, да си платя.
Тя го изчака и тръгнаха. Завиха към кея и стигнаха до нов жилищен блок, пред който на тротоара имаше три масички. Но и те бяха заети.
Мика сбърчи недоволно нос и ядосано промърмори:
И тук такова. Тези хора нямат ли си дом, че висят по улиците! - После се усмихна и предложи - Вместо да стоим тук и да ни одумват не е ли по-добре да си вземем бира и да отидем у дома. Ще си пуснем музичка и ще си пийнем биричка. Мезе имам. Обичаш ли кренвирши? - изреди тя на един дъх. Ангелин само кимна с глава. Тя го хвана за ръка и го поведе. Заобиколиха блока и от другата страна имаше малко магазинче с гръмкото име "Супермаркет".
Вътре ги посрещна усмихната възрастна жена:
- Кажи Миче?
- Како Цеце, дам ми шест студени бири и един хляб.
- Готово, мойто момиче. - пъргаво извади запотените бутилки и ги сложи в найлонов плик.
Ангелин ги взе, изчака Мика да плати и се върнаха обратно.
Тя извади от чантата си връзка ключове отвори входната врата и го покани:
- Заповядай. Ние живеем тук.
Докато се качваха с асансьора тя му обясни че до преди две години живеели в къщата на бащата на д-р Гатев до Американското пазарче. Но тя била стара, неудобна и имала нужда от основен ремонт. Пък и нямали гараж за колата. Та, негови приятели го вредили в тази кооперация и сега живеят в ново, просторно и удобно жилище. И колата е на сигурно - нали видя - отдолу имаме гаражи.
Като влязоха, тя го покани в широк хол, от чийто широки прозорци се виждаше Дунава. Тя пусна уредбата и отиде в кухнята. След малко се върна с чиния кренвирши. Извади от витрината чаши и салфетки. Ангелин наля бира, погледнаха се и се чукнаха. След това тя приседна, по-точно потъна в креслото отсреща.
По някое време скочи:
- Хей, сега по Нова телевизия има хубав концерт!
Пусна телевизора и се премести на дивана до него.
От екрана се понесоха някакви шлагери. Но Ангелин не слушаше. Даже не чуваше какво му говори жената до него. Главата му бучеше, сякаш бе изпил не половин бира, а литър водка. Въпреки че Мика беше седнала доста далеч от него, той усещаше с цялото си тяло излъчваните от нея флуиди. После пред очите му се спусна някаква мъгла, той се обърна, протегна се и прегърна жената. Тя го погледна учудено, но бързо се отпусна. Той я притегли към себе си и устните им се сляха.
Времето престана да тече. След първата целувка последва втора. Този път тя потърси устните му. Дишаше често, задъхано. Гледаше го с премрежен алчен поглед, сякаш искаше да го погълне.
Изведнъж тя се сгуши на гърдите му и заплака. Тесните й рамене само потрепваха конвулсивно. А ръцете и се впиваха във врата му с някаква неистова сила. Ангелин се смути. Главата му се замая още повече. След първия шок от внезапното страстно привличане, той не можеше да разбере защо плаче. Откопчи ръцете й от врата си, хвана лицето й и го повдигна към себе си. Големите й тъмни очи бяха пълни със сълзи. Той се пресегна, взе една салфетка и нежно избърса очите й като на малко дете. Тя го погледна и тихо промълви:
- Не се плаши. Това са обикновени женски сълзи - от радост. Мъжът ми вече два месеца го няма. А и като беше тук рядко се сещаше, че има жена, която има нужда от любов. Все в болницата, в болницата…. - очите й отново се напълниха със сълзи.
Този път Ангелин я целуна по очите и те заблестяха усмихнати и спокойни.
Срещите им продължиха цял месец. Любеха се като петнайсетгодишни хлапаци, жадно, настървено, като че идваше свършека на света. Ангелин ходи още веднъж на процедури в болницата, макар че нямаше особена полза от тях. Но това не го вълнуваше кой знае колко. Радваше се, че има възможност да види своята Мика, да усеща нейните фини, топли ръце.
Беше сряда, когато позвъни да я попита кога ще върне от работа, за да я чака долу, в кафенето. Отсреща студен, сух глас го осведоми:
- Гатева, напусна! Не знам къде са разпределили мъжа й и тя отиде при него. - след което се чу протяжния сигнал "Свободно".

***

Ангелин не се отказа да я търси. Отиде най-напред в бакалничката, с надеждата, че "кака Цеца", продавачката ще знае нещо. Но жената някак тъжно, като на себе си каза:
- Какво направи това момиче, не знам… Изчезна без да се сбогува. Даже не разбрах кога се е изнесла. Сигурно е било вечерта, защото иначе щеше да се отбие при мене. Но оня дивия доктор - Цветан, мъжа й, навярно е дошъл внезапно и я е повлякъл без да й даде възможност да се сбогува със съседите си. А тук тя нямаше други близки хора, - унесено продължи жената. - Тя не е от нашия край, някъде от Видннско ли, от Червен бряг ли, не помня точно, но някъде оттам беше… А иначе беше злато човек, но както казват хората хубавите ябълки прасетата ги ядат. Докторът е човек алчен за власт, за кариера и не признава нищо да се добере до някой пост. А иначе, като доктор си е "гола вода" - една настинка не може да ти излекува…
Жената вдигна очи, погледна със съчувствен поглед Ангелин и като видя посърналото му изражение, сякаш да го успокои додаде:
- А ти наминавай. Ако науча нещо ще ти кажа. Ти си добро момче. А и тя те харесваше. Пък все някога ще се появи. Не може да не дойде - нали има дом тука. И багаж сигурно има. Не може да са изнесли всичко…

***
Ходи още няколко пъти в болницата на контролни прегледи. Подпитваше деликатно за Мика, но всички отговаряха еднозначно: "Не се е обаждала. Не знаем къде е".
Свърза се с познати лекари, които само потвърдиха мнението на "кака Цеца" за доктор Гатев. Само допълниха че се включил в ръководството на някаква партия и чрез нея си уредил специализация в Медицинската академия и че май готвел докторат. Но повече нищо не можаха да му кажат.
***

С настъпването на есента положението на Ангелин се влоши. В главата му постоянно пищеше свирката на невидим влак. Вратът му се схвана и обръщаше глава като вълк. Отново му направиха снимки на врата и на гръбнака, които само потвърдиха предишната диагноза: "Спондилит", т.е възпаление на окончанията на междупрешленните нервни снопове. Хеморагичният инсулт, заради който го бяха приели в болницата отшумя. И понеже д-р Тихомиров и д-р Каракашева ме можеха да му помогнат с нищо, освен да му предписват успокоителни му дадоха направление за Медицинската академия, където имали по-съвършена апаратура и доцент Маджаров имал опит именно в тази област.
Не посмя да отиде сам с колата, веднъж че по пътищата се бяха появили обичайните мъгли и поледици. И освен това той не можеше да седи повече от половин час неподвижно на седалката. А и не знаеше дали няма да го оставят на лечение там. Затова помоли сина на сестра си. Момчето обичаше вуйчо си и веднага си уреди два дни отпуск.

***
Въпреки че се беше въоръжил с търпение Ангелин се притесни, когато му казаха че макар да има записан час, доктор Маджаров не може да го приеме днес, защото бил член на някаква комисия към здравната каса и имали заседание, което едва ли ще свърши скоро.
Отседнаха у негов приятел-земляк, на когото гостуваха по за три-четири дни през лятото. Той пък му идваше от време-навреме по Коледа. Жилището на Иван беше просторно, с парно, но сега при него живееха синът му и снаха му, които имаха бебе, а в техния панелен апартамент нямаше парно. Въпреки това му намериха място, нали беше за ден-два. Племенникът му остави сака с пижамата и тоалетните принадлежности и си тръгна.
На другия ден след двучасово чакане най-сетне влезе в кабинета на известния невролог. Посрещна го дебела, намусена сестра и даже не го покани да седне. Дълго се взира в снимките и изследванията и без каже нищо влезе в съседната стая. След малко вратата се отвори и необичайно млад, усмихнат мъж го покани:
- Заповядайте. Сега ще видим какво може да направи голямата медицина. Няма да оставим нещата така. Все нещо може да се направи. - усмихнато бъбреше човекът.
Той също така внимателно разгледа снимките и резултатите от изследванията, като не спираше да мърмори неодобрително:
- Лошо, лошо... Охо,о,о! То и тук има поражения вече. Но не е много ясно. - като на себе си приказваше докторът. - А за да се уверим, ще трябва да видим тия работи на скенера, за да можем да вземем адекватни мерки. Ето сега сестрата ще ви напише направление и ще отидете на скенера.
- Да, ама графикът е запълнен до края на седмицата. - като разлистваше някакви книжа отсече дебелата сестра.
- Хей, вярно бе. То там е истинско стълпотворение.
Усмивката по лицето на доктора помръкна. Той потърка замислено чело и веднага нареди:
- Я ме свържи с д-р Гатев. Все пак човекът е дошъл чак от Русе, не можем да го разкарваме да си ходи и да идва пак в това състояние и в това време. Пък и нали са земляци… Макар че той не е твърде по услугите. Но да опитаме.
Все така намусено сестрата набра някакъв номер и без да каже нито дума подаде слушалката на д-р Маджаров.
- Ало, Гатев, Маджаров съм. Моля те намери една пролука днес, или утре да видим на скенера един твой земляк от Русе.
Отсреща се чу глухо боботене.
- Хайде сега! Чак пък толкова не сте заети, знам аз. - И без да изчака ответния отговор продължи - хайде, пращам ти го човека. За колко няма да го щракнете. - и затвори телефона.
Отиваш в дъното на коридора, асансьорът е отсреща и се качваш горе при скенера. Там ще те чака някой от хората на доц. Гатев. Ако има начин недей му се обажда. Той е малко чепат, но хората му са съвестни.
Ангелин взема книжата, които му подаде дебелата сестра и излезе изпратен от усмихнатия бърборещ лекар, който му напомни:
- И ми се обади, независимо дали са те снимали, или не. Ако трябва ще ти намерим едно място в клиниката, защото тъй или иначе ще трябва да те полекуваме. Нали!
Изкачи се с на петия етаж и почука на вратата, на която пишеше "Лазерен томограф" Работно време с пациенти от 8 до 13 ч. И отдолу: Доц. д-р Цв. Гатев, д.м.н. Мед сестра Йонка Керчева". Отвътре се чуваха някакви гласове, но никой не му отвори. Сърдит бас хокаше някого. Гласът му се сливаше с музика от радио.
Ангелин почака да утихне караницата и отново почука. Отвътре се чу тънък треперлив гласец:
- Влезте!
Той открехна нерешително вратата и видя зад бюрото жена с подаващи се под касинката бели коси. Зад очилата очите й бяха подпухнали и зачервени.
Жената преглътна и пое подадените от Ангелин книжа. В същото време зад открехнатата врата а съседната стая рязък, стържещ бас продължаваше да ругае:
- И си го избий от тъпата глава веднъж завинаги това! Чу ли?
Ангелин се закашля от неудобство. Гласът отвътре го чу и попита:
- Кой е там?
- Един пациент. Праща го доктор Маджаров.
- Да влезе!
Жената взе папката с досието от Ангелин, записа името му в дебел тефтер и като продължаваше да трие зачервените си от сълзите очи му посочи отворената врата.
Ангелин смутено пристъпи. Изпитваше неприязън към човека, който хокаше сестрата без да го е виждал. Но беше стигнал вече до вратата и нямаше начин да се върне. Той облиза пресъхналите си устни и влезе в стаята. Зад огромно бюро седеше също такъв едър широкоплещест мъж, с ниско остригана глава и огромни мустаци. Той само протегна ръка и Ангелин му подаде папката с документите. Като сумтеше и постепенно се успокояваше доктор Гатев прегледа книжата и най-сетне избоботи:
- Значи земляк, а? От коя махала си?
- От Божковата. Но детството си съм прекарал в Добруджанската махала. Къщата ни беше на улица "Силистра". Сегая там има голям блок, но не успяхме да се включим като собственици, защото сме много, а даваха само един апартамент.
- Знам. Така беше. И аз се наложи на стари години да си купувам жилище на безбожни цени. А ето че сега даже не мога да живея в него, защото в нашия град няма работа за такива като мене. Даже апарат няма като този. - Докторът с нескрита гордост посочи с ръка зад себе си свода на томографа, с който той свещенодействаше.
- Трябва да направим някоя и друга снимка, за да е ясна картинката. В медицината най-важното е диагнозата. Без правилна диаягноза не може да се проведе никакво резултатно лечение. Защото то е все едно да търсиш нещо в тъмното. - боботеше докторът, като обикаляше около апарата и щракаше някакви копчета.
Изведнъж той извика така, че Ангелин чак подскочи:
- Керчева, ела да подготвим апарата. Веднага!
Сестрата с неподозирана пъргавина и рутинни движения заобикали Ангелин и голямото бюро и влезе в апаратната. Тя изтегли приличащата на носилка количка, с привичен жест оправи чаршафа и след това се пъхна под арката на томографа. Отвори някаква кутия, провери нещо и застана до количката.
- Качете се и легнете по гръб. Но първо се съблечете до кръста.
Ангелин безропотно изпълни каквото му наредиха и легна върху носилката. Сестрата притика количката под арковидния свод, а докторът седна пред някакъв монитор с бледозеленикав екран. Сестрата се отдалечи и докторът включи скенера. Чу се само леко свистене и на екрана се появи изображение на мозъка.
- Така, така! Аха, ето къде е заринат ключа на бараката! - със задоволство наблюдаваше екрана докторът, като не спираше да боботи:
- Не е много страшен кръвоизливът, но трябва да се изчисти, защото после може да стане необратимо лошо. Но Маджаров знае какво трябва да направи. Аз ще му напиша подробно, пък и на снимката се вижда достатъчно ясно.
- Добре. Изключваме! Готово! На сърцето му няма нищо и няма защо да го снимаме. - продължи да си командва той и след това сестрата изтегли количката и му каза да стане и да се облече.
* * *

Доцент Маджаров разгледа все така усмихнат снимката, която Ангелин донесе и заключи:
- Това трябва да се изчисти. Не е нещо кой знае какво, трябва само да се внимава. За ден-два ще оправим положението. После малко рехабилитация и готово. А сега - бегом в отделението. Сестра напиши му направление и се обади на доцент Парашкевов да планира човека за утре. - Парашкевов е най-добрият ни неврохирург. - обясни на Ангелин Маджаров и продължи да нарежда на сестрата: - Аз ще съм на разположение в … м…м… - той разгърна някакви книжа и допълни - от 9 до 11 часа. Напълно достатъчно!


* * *
Когато излезе от упойката Ангелин не чувстваше нищо освен лек сърбеж зад ухото. Попипа внимателно главата си и установи, че на това място има превръзка. Опита се да се надигне, но съседът отсреща - възрастен мъж с набръчкато от годините лице и избелели сини очи заплашително го спря:
- Докторите казаха днес да не ставаш. Ако имаш нужда от нещо обади се като натиснеш копчето на стената. А ако не можеш, кажи ми аз ще повикам сестрата.
Ангелин послушно се изтегна и се опита да възстанови картината от операционната. Но като изключи тримата лекари и двете сестри не си спомни нищо друго освен избледняващите лица на лекарите след като анестезиологът му сложи упойката.
На другия ден в стаята дойдоха на визитация двама лекари, придружавани от две сестри. Не познаваше никого от тях. По-младият прегледа папката, разгледа срещу прозореца снимката от скенера и само нареди:
- Нова контролна церебрография и ехоенцефалограма. И можете да ставате по малко.
Когато Ангелин се опита да стане почувства че лявата страна не му се подчинява добре. Опита се да вдигне ръка. Изпъна я на нивото на ременете, но по-нагоре му беше трудно. После като тръгна към вратата забеляза че провлачва левия си крак. Чувстваше някаква скованост в цялата лява страна. Това се отнасяше не само за ръката и крака, а и за всички мускули от врата, край ребрата и надолу до петата.
Ангелин се разтревожи. Преди, след инсулта не му останаха никакви поражения, освен отпадналостта и пищенето в главата. А сега те отшумяха, но пък се парализира.
Когато дойдоха да го отведат за снимка нямаше на кого да каже, защото санитарите и сестрата, която ги водеше едва ли можеха да му помогнат. - Като се качим горе, ще кажа на земляка. - помисли си Ангелин и това го поуспокои донякъде.
- Така, така. Добра работа са свършили колегите! - констатира Гатев. А това че се движиш малко трудно е временно. Като зарастне интервенцията и полека-лека с малко упражнения всичко ще си дойде на мястото. Хайде, отивай. Пък като се върна може да почерпиш. В "Останкино" сервират винаги прясно "Шуменско" с пържен облес - фантастично мезе!. Нали знаеш бирарията "Останкино", срещу халите.
Ангелин само кимна в знак на съгласие и излезе като тътреше крак.
Едва беше легнал и в стаята дофтасаха трима доктори. Вдигаха и му спускаха ръката и крака, караха го да прави някакви кръгови движения и само цакаха с език, че е вярна диагнозата им: "Локална частична пареза". Наредиха на сестрите и след малко те дойдоха, като носеха със себе си малки възглавнички. Накараха го да сгъне ръката си в рамото и лакета и му подложиха по една възглавничка. Същото направиха и с болния крак. Подложиха му други възглавнички под кръста и под коляното. До вечерта на два-три пъти преместваха възглавничките под различен ъгъл. Ангелин лежеше кротко и послушно като малко дете.
Обадете се на масажистите да го започват още утре. - разпореди се единият доктор, който се оказа завеждащ отделението.
На другия ден след закуска минаха да оправят отново леглата за визитацията. Донесоха лекарствата и към 9 часа се изсипаха цяла група медици.
Като стигнаха до него не спряха, само мимоходом отбелязаха: - Да се действа по предписанието!
Половин час по-късно в стаята се случи нещо необичайно. Ангелин погледна към вратата, но макар че се беше надявал скришом не можеше да повярва на очите си: към него идваше с плаващата си походка Мика! Едната й ръка бе пъхната в джоба на престилката, а в другата носеше обичайния поднос с нейните си мазила.
Тя също се стъписа за миг, но се овладя и като се усмихна пристъпи към леглото му:
- Вие сте Ангелин, нали? - попита като му смигна бързо и се усмихна със загадъчна усмивка.
- М… да! - заеквайки смотолеви той.
- Съблечете се! - заповяда жената. Помогна му да изсули горнището на пижамата и след това издрпа крачолите на панталона. - Така, добре. А сега се обърнете на една страна. Ха така! - Тя намаза с някакъв крем ръцете си и започна да го разтрива толкова нежно, както никога досега никой не беше се докосвал така до него. Това не беше масаж, а ласка на влюбена жена. По-някое време Ангелин усети че му се доспива. Тогава Мика приседна до него и той усети парещото й тяло. Главата му се завъртя, той леко въздъхна и загуби съзнание. Тя го погледна и само възкликна тревожно:
- Ха така! Браво бе!
После стана, качи се на леглото, като коленичи и се присегна към бутона за повикване. След минута-две на вратата се показа дежурната сестра.
- Вие ли звъните? Какво има?
- Донеси да сложим на този една маска. - И додаде усмихнато:
- Мъже! Баби!
Сестрата излезе и след малко донесе маската. Нанизаха му я и отвъртяха вентила. Чу се слабо шушкане. Ангелин се размърда и отвори очи.
- А сега да продължим. Няма отърване от мен, така да знаеш.
Но той и нямаше намерение да се "отърва" от нея. Напротив, искаше му се тази процедура да продължи вечно. Да не отделя фините си мънички ръце от него. Да усеща непрекъснато огъня на тялото й до своето. И ако има как да впие устни в нейните. Както, като бяха у тях, в къщата на кея.
***
Сеансите продължиха още два дни. Когато снимките показаха че операцията е била успешна, казаха на Ангелин да се готви да си отива. На другия ден Мика дойде за последно. Той успя да промълви:
- След малко ме изписват.
Тя само кимна с глава: - Знам. - И после му пъхна в пазвата някакво листче.
Той го прочете чак като си прибра вещите и излезе от отделението. В него пишеше: "Обади ми се в стая 214".
Ангелин слезе с ааснсьора и почука на вратата с указания му номер. Отвътре се чу гласът на Мика:
- Влезте!
Той открехна вратата и преди да я затвори Мика увисна на врата му. Целуна го дълго, сякаш искаше да изсмуче всичките му жизнени сокове. Накрая отлепи устните си от неговите и въздъхна облекчено: - Най-сетне!
Уговориха се той да отиде у тях след обед. Тя напускаше в два, а живееше на десет минути път от болницата. Ангелин имаше време да се обади на приятеля си, да си остави вещите и да позвъни на племенника си да дойде да го вземе. После се извини като каза че ще излезе да се поразходи и да подиша чист, а не миришещ на болница въздух. Направи си сметката така, че в два и половина беше вече пред входа на позанемарена, масивна сграда. Докато отвън тя се сливаше с останалите също такива овехтели, но все още пазещи достолепието си къщи, отвътре интериорът беше изненадващо модерен. Асансьор със сензорно избиране го отведе до указания му в бележката етаж. Пред свежо боядисаните в светло бежово стени, вратите, имитиращи масивен дъб контрастираха приятно. От огромен, приличен на витрина прозорец с алуминиева дограма в дъното на коридора струеше ярка светлина. В ъгъла чинно стоеше в огромна дървена саксия грамаден фикус.
Жилището, в което го посрещна Мика също беше семпло, но моделно обзаведено. След като се наситиха, Мика го успокои че след десетина дни ще си идва и тогава… Тя само го целуна с блеснали очи.
* * *
Когато телефонът звънна, Ангелин припряно пресегна към слушалката.
- Аз съм тука. Ела, когато искаш. - И затвори.
Той се облече набързо и хукна към кея.
На третия ден Мика го погледна някак притеснено.
- Какво има? - попита той. - Случило ли се е нещо?
- Не е. Но може да случи. - отвърна жената. - Оня, моят, може да дойде. Дошло му на ума че има дом и жена! - като сви нацупено устни, съобши тя.
- Кога?
- Де да го знам. Кой знае какво може да му щукне в шантавата глава. Но да идва! Какво като дойде. Аз да не съм му робиня. И аз имам право да живея както си искам. - като на себе си рече Мика.
- Е, не може така. Не искам аз да съм причина за семейни скандали.
- Ти пък какво се засягаш. - троснато му отвърна тя. - Аз отговарям за постъпките си и теб не те засягат моите семейни отношения. Ясно ли ти е?! А като те е страх - моля! - и му посочи вратата.
- Все пак… - измънка Ангелин, колкото да каже нещо.
Мика стана и отиде в кухнята, откъдето скоро се чу тракане на съдове и шума на кафеварката. След малко тя се върна с димящи чаши кафе върху подноса. Сложи кафето на масичката пред дивана и седна в полата му. Прегърна го нежно, целуна го леко по бузата и съвсем спокойно каза:
- Няма нищо страшно. Ако трябва ще те представя: - Запознай се! Новият ми любовник! - и се засмя малко неестествено. После вдигна чашката и засърба прекалено старателно горещото кафе.
Изминаха още два дни. Те бяха почти неразделни. Вкъщи никой не му задаваше въпроси. И никой не му обръщаше внимание. А когато ходеше при Мика, тя продължи да му прави масажите и сега почти не усещаше схващането, което бе получил в болницата. - Всичко ще мине окончателно - шепнеше му успокоително.
Беше късен следобед. Ангелин лежеше блажено изтегнат. Мика бе легнала върху ръката му и го галеше механично зад ухото, когато в антрето се счу шум на отваряща се и затваряща врата.
- Ало, мадам, няма ли да ме посрещнеш? - избоботи радостно гласът на доктор Гатев.
Те се спогледаха смутено. Не бяха уплашени. Само че уж очакваха идването му а се оказаха съвсем неподготвени. Не ги притесняваше това, че бяха голи в леглото, а че не знаеха как да реагират, когато в следващия момент в стаята се появеше огромното туловище на законния съпруг. Жената само се притисна инсинктивно до лежащия до нея мъж, а той не направи опит да предприеме нищо. Но и трескаво мислеше, че е изпаднал в матова ситуация. Да бяга нямаше нито време, нито накъде. Да остави сама жената му изглеждаше нелепо, непростимо, след като тя го беше дарила с толкова много любов. Чуваше се как Гатев наднича в кухнята и ни след дълго видяха изпълващото рамката на вратата тяло на стопанина на апартамента. Като ги видя, той остана замръзнал, вцепенен до вратата. Но се виждаше как вратните му жили изпъкнаха, лицето му почервеня, в очите му заискри някакъв неистов блясък.
- Така, така! Ето ги гълъбчетата, как са се гушнали, като братче и сестриче. А аз се бъхтя да спасявам живота на този…- тук той само изсумтя в стремежа си да намери някоя много точна и много обидна дума - неблагодарник. И не само аз, ами и Маджаров и тази тук до него. Като че ли е някаква ВИП персона та трябва целия свят да се занимава с него. Сега, сега, ще видиш приятел как ще приключим веднъж завинаги процедурите с тебе. Да, да! - като за свое успокоение нареждаше доктора и като се облиза пристъпи към тях. В момента, в който се наведе да сграбчи Ангелин за врата, усети остра болка между третото и четвърто междуребрие. Зави му се свят. Изхърка и на устата му се появи кървава пяна. После се извъртя непохватно и се строполи на пода. Главата му клюмна върху краката им, а тялото остана облегнато на леглото. В първия момент Ангелин не разбра какво се случи. Но когато извърна питащ поглед към Мика видя в ръката й окървавения нож, с който беше белила портокал.
Жената протегна крак и с отвращение и погнуса изрита лежащата върху леглото глава. Тя се свлече на пода. Върху мокета под гърдите и устата му се образуваха кървави петна. После тя скочи, заобиколи тялото и отиде в банята. След малко се върна облечена в синя блуза и малко по-тъмни дънки. Като решеше влажната си коса се обърна към Ангелин:
- Хайде, ставай! Не видя ли какво стана. Трябва да измислим нещо, за да махнем тази мърша оттук. Имаш ли някаква идея? Защото аз в момента съм като задръстена и не мога да измисля нищо свястно.
Ангелин само изсумтя и като че чак сега започна да разбира какво бе направила тази мъничка жена. Как с един точно премерен удар бе успяла да спре и да убие с един удар този огромен мъж - нейният законен съпруг. И сега питаше него - любовника, който всъщност беше причината за тази смърт - какаво да правят с трупа.
Ангелин се облече бавно и застана с лице към прозореца. Отдолу се виждаше някакво катерче, което със сила едвам мъкнеше огромен шлеп срещу течението.
- Ами… в Дунава… - какво друго… - промълви несигурно мъжът.
- Да бе, а как ще замъкнем тази маса до реката?
- Ще измислим. Но трябва да мръкне. Сега нищо не можем да правим.

* * *
Ако някой беше минал по кея към един часа след полунощ щеше да забележи две фигури - на мъж и дете, или дребна жена, които влачеха ръчна количка с някакъв дълъг чувал върху нея. Откъм Карпатите духаше не много силен, но студен, вледеняващ вятър. Като стигнаха до брега, с мъка прехвърлиха товара в завързаната за забит във водата кол лодка. После мъжът седна зад греблата и навлязоха към дълбокото. Като се опитаха да прехвърлят през борда опакования в подобна на чувал торба багаж, едва не паднаха във водата, защото борда на лодката се наклони застрашително. После мъжат прехвърли във водата завързаното за товара с верига парче релса и с помощта на веслото и на жената най-сетне успяха да го прехвърлят. То тежко цопна и изчезна във водата. Скоро появилите се мехурчета изчезнаха от мястото. Течението свали лодката десетина метра по-надолу, докато мъжът отново се зае с гриблата и се отправи към брега. Жената се наведе през борда и наплиска лицето си със студена вода. После се сви на пейката, като зиморничаво пъхна ръце под пеша на винтягата.
24 май 2004 г.
12.14 ч.