автор: ra4e-ton

Вървя през пустинята тиха, самотна,
а вятър във хаос косите подрежда;
със пясък отмерва се време сиротно,
спокойно погребва бездомна надежда.

Но ето, насреща - оазис нефритен,
осеян с цветя, аромати и птици,
с бълбукащи извори, с въздух, наситен
с рояк пеперуди, пчели и мушици.

Затичвам се бързо към него, понеже
търпение нямам да махна хомота...
Докосвам със пръсти простора безбрежен
и пия с напукани устни живота.

Събуждам се... в нищото с ужас поглеждам:
мираж е бил онзи оазис нефритен;
душата ми още е с черна одежда,
в пустинята скрива ме пясъкът ситен.