автор: miela

      Работя в офис. По цял ден. Отговарям на телефонни обаждания. Джиткам в интернет. Често ми е самотно. Защото седя сама в офиса и няма с кого да общувам.

      Днес реших да изляза в обедната си почивка. Отидох до Плиска. Да ям пица. Вкусно е. А слънцето грее. И във въздуха се носи ухание на щастие. Дори не ми е толкова самотно. Въпреки че няма с кого да разговарям. Понякога мълчанието е за предпочитане.
      Хората бързат за някъде. И те дори не знаят за къде. Ям си пицата на връщане към офиса. Гледам наоколо все едно минавам това разстояние за първи път. Свежо е. Началото на септември. Топлината сгрява очите ми. Пътят ми минава през градинка. Пейките сякаш ме викат. Избрах си една и седнах. Преди миг покрай мен мина странно момче. Високо. С вързана коса, но в същност отдолу на вързаното бе късо подстригано. Очите ни се срещнаха и отминах.
      Седя си. А то минава покрай мен отново. И ме поздрави. “Добър ден!” – отговорих му и се усмихнах. Той продължи по пътя си. Аз останах на пейката. Вдишах чистият въздух, загледана в люлка, където баба люлееше внучето си. Мила картинка.
      Нещо ме притесни. Дори не осъзнах какво и станах. Забързах се към офиса. Казвах си наум молитва. Да ме пази. Можех да мина по дългия път, но се забързах по пряката пътека. Вдясно от мен изникна момчето.
      - Да ви поканя на рождения си ден? – попита ме то.
      - Кога е той? – отговорих с въпрос.
      - На 13.9. Зодия Дева.
      - Зная това.
Крачехме заедно. Той бе набрал цветя. И отнякъде бе откъснал чепка тъмносиньо грозде. Имаше плодни дръвчета наоколо, на които никой не обръщаше внимание. И плодовете им тъжно падаха по земята и гниеха, без да са изпълнили предназначението си.
      - Уча за богослов. – прекъсна мислите ми той.
      - А често ли каните непознати на рожден ден?
      - Да.
      - Къде ще се празнува? – питам отново.
      Защо ли задавам тези въпроси като знам, че няма да отида?
      - На различни места. – отговаря ми той. – За различните хора.
      - Аз от кои хора съм? Мен къде ще ме поканите?
      - В колко часа сте свободна?
      - Това кой ден се пада?
      - Вторник.
      - Вторник е работен ден. Аз съм на работа до 18 часа. Така че след шест и половина мога.
      Казва име на заведение. Не го разбирам и не зная къде се намира.
      - Там купонът ще бъде до зори. – усмихва се.
      - Не зная къде е.
      - До църквата св. Параскева.
      - Затруднихте ме. Къде е тя?
      - На Симеон и Раковски. На ъгъла. Заведението е отсреща.
      /Сега се сещам къде се намира, но докато разговаряме се чувствам като невежа в страната на буквите./
      - Някоя голяма църква наоколо? – за ориентир питам аз.
      - Голяма църква? – той изглежда по – объркан от мен. – Това е на сточна гара.
      Трябва да пресичаме улицата, а той очаква отговор. И не внимава.
      - Пази се от колата. – чувствам се длъжна да го предпазя. Пресичаме.
      - Ще намеря къде е това заведение. – обещавам. И отново сама се скарвам на себе си.
      Той повтаря името на заведението. И аз отново не го разбирам. Не че не говори правилно. Просто аз съм разсеяна.
      Птичките сякаш пеят по – силно. Въздухът е чист.
      - Аз съм надолу. – соча стълбичките. – Към офиса.
      - И аз съм натам. – не изглежда учуден. Сякаш има нещо общо между нас. В погледите навярно. – Как се казваш?
      - Цвети. А ти? – когато си казваш името се разкриваш пред другия. И вече може да си говорите не във вежлива форма на Вие.
      - Александър.
      - Хубаво име.- сещам се за Александър Македонски. Защо ли?
Минавам пред него, но той бързо ме настига.
      - Често ли разговаряш с непознати? – питам го аз. Този разговор ми харесва. И той явно го усеща.
      - Често. Аз съм си такъв. Разговорлив.
      - И как реагират хората?
      - Различно. Някои бързат, други са сърдити.
      - Защото аз съм дружелюбна по начало, но не зная как е с останалите хора. – осъзнавам, че избягвам погледа му.
      - Някои са дружелюбни и говорят. Други бързат много.
      - И те не знаят на къде. – констатирам.
      - Да.
      Наближаваме крайната цел.

      - А животът е прекрасен. – казва той.
      - Да. – отговарям му. – Дори когато не е.
      - Да. – явно и той знае нещата, до които съм се докосвала в съзнанието си.
      - Ти къде работиш? – пита ме той.
      - В тази сграда. – соча с пръст.
      - Е, аз лежа в болницата. – офиса ни е до психиатричната клиника “Св. Наум”. – Ама ме изписват на дванайсти и ще си празнувам рождения ден на тринайсти.
      - Добре. – усмихвам се аз. Той някак си ми се струва далечен.
      - Беше ми приятно. – казва той.
      - И на мен. – отговарям му. И зная, че е истина.
      Пътищата ни се разделят. Той наляво по мостчето. Аз надясно към тишината на звънящия телефон.
      - Искаш ли грозде? – отдалеч ме пита Александър. Поглеждам гроздето в ръката му. То говори, но не на мен.
      - Не, благодаря! – вече съм заета с мисли за работата си.
      Разделяме се. Аз се усмихвам. А зад гърба си чувам как той заговаря някого.
      - Да ви поканя на рождения си ден?