автор: valiordanov

Не се наяжда врабчо със трохи,
но никоя троха не отминава.
С човчица прибира ги... Дори
да е наронена от някога измама.

За хляба знае, че е най-голям,
дори да е на хиляди парчета.
Кълве го врабчо бавно, грам по грам,
а в погледа му ситостта просветва...

Един човек прогони го дори
и после хляба грубо с крак подритна.
Подразнен бе, че няколко трохи
на врабчо сила дават да политне...

Небето се навъси. Заваля.
Вода отнесе хляба във канала.
На сухо врабчо гладен пак се свря
и гладната си песничка захвана...

И пак самотен утре ще се скита,
ще търси пак човешките трохи.
От тая случка искам да попитам:
Защо са влажни птичите очи?

Защо ни гладни песни радват?
Защо трохите мачкаме със крак?
Душите ни, не са ли птича клада?
Къде е тръгнал този жалък свят?