автор: oberonus

Господи, возвах к Тебе, помилуй мя!

– Докато бях с нея не изпитах нито една минутка щастие.
– Кой е казал, че любовта е щастие? Напротив, любовта е страдание. Дори и твоят Христос е намерил само страдание, когато е обичал хората.
Тези думи едновременно го поразиха и ужасиха.
– Но аз не съм религиозен.
– О, всички художници са религиозни.
– Аз отстъпих от Христос... – каза той замислено. – Отстъпих... – Лорд Хенри също мълчеше. Както обичаше да казва, понякога обичал да се наслаждава на сантименталността. Все едно присъстваш на оперета.
Изведнъж N. стана, доближи се до лорд Хенри и го целуна по челото.
 Ефектен жест – каза той. – Само че едва ли ще изкупиш греховете си с него.

***

Бавно отпивах от водката си, която ми даваше надежда, че все още не съм заприличал напълно на отчаяния си събеседник и от утре ще мога да започна нов живот. А той приличаше на мъртвец. Имах чувството, че беше дошъл от ада, за да предупреди бедните си събратя да не повторят греховете му. Аз даже малко се пообидих като поет, тъй като не очаквах за водач в отвъдното да ми изпратят човек като Мермеладов.
– И тогава той ми каза: ако търсиш удоволствие, отиди във вертеп. Никъде другаде няма да намериш по-внимателно отношение към тялото си. Да не мислиш, че хората отиват в нощните вариетета да гледат изваяните тела на моделите, не, те отиват, за да почувстват поне веднъж в живота си, поне наужким, че телата им са божествени, че телата им са ценни, необходими и желани. Те отиват там, за да усетят, че техните потни, дебели и грозни тела са скъпоценни, искани като безценни камъни, че са като тютюн, като кафе, като наркотик. Хората отиват във вертепите, за да прегърнат телата им, за да се стоплят и на свой ред да почувстват, макар и лъжливо, че телата им са достойни да се докоснат до една такава божествена форма, каквото е женското голо тяло.
Жал ми ставаше докато го слушах. Горкият човек, той отдавна вече беше продал душата си, а още го държаха тук на земята. Толкова беше измършавял, под очите си имаше големи прокъсани като дрипи дупки от изпити огромни количества кафе и алкохол, а лицето му беше набраздено от отдавна изсъхнали сълзи. Имах чувството, че беше толкова слаб, че нямаше воля да стане и да си отиде от кръчмата вече години наред.
– Аз мислех, че Христос ви е простил. Нали казвахте, че най-накрая Той ще се обърне към вас с думите: „елате всички отрудени и обременени“ – казах аз изведнъж, сякаш наистина пред мене беше прословутият герой на Достоевски. Той се засмя горчиво.
– Извинете, съжалявам, просто така ми се изплъзна, не исках да ви обидя…
– Аз продадох душата си на дявола...
Боже, изведнъж ме обзе странното чувството, че говоря сам със себе си, главата ми се въртеше. Това не беше никакъв Мермеладов, а собствената ми душа такава, каквато щеше да бъде може би след 10 или 15 години, а може би и по-скоро, която не можеха да приберат в ада, тъй като жалкото й тяло все още се влачеше по кръчмите и смесваше бледата си кръв с водка.
– Не можех да я забравя. Толкова много я обичах, толкова исках да бъда с нея... а той ми каза, че ако му продам душата си, ще ми помогне да я забравя. И ето, станах най-отвратителния измежду грешниците, опротивях и на самия себе си, потънах в такава мизерия и нищета, че вече не мога да помисля за нищо красиво, вече не мога да помисля за какъвто и да е... подарък за рождения си ден. Отдавна вече е проклета минутата, в която съм се родил. Единственото, което мога да получа е милостиня и състрадание. А хора, които могат да получат само милостиня и състрадание, но никога истински подаръци, никога не мислят за любов. Ние вече не обичаме. Ние просто чакаме да удари часът ни и да слезем долу.
– И успя ли да я забравиш? - попитах аз.
– Разбира се, че не – горчиво, но някак гордо се усмихна той. – Аз не съм добър художник и не посмях да си нарисувам неин портрет, но затова пък още пазя в себе си едно любовно стихче, което веднъж й съчиних. – И той извади един доста омачкан и блед, сгънат на четири, къс хартия и ми го подаде.
– Вземи го, не искам да изгори заедно с мен там долу...
– Значи, дяволът те е измамил?
– О, не – горчиво се усмихна той. – Аз не я забравих, но когато извършиш такъв грях, вече не мислиш за нищо друго, освен за погубената си душа.

***

Sin of self-love possesseth all mine eye
And all my soul and all my every part;

Беше тихо и стъпките му отекваха като в библиотека по мраморните стълби. Сърцето му биеше полудяло. Целият трепереше. Знаеше, че това може би е последната им среща. Знаеше, че може би за последен път ще погледне нейните прекрасни очи, ще потъне в нейния топъл блясък, ще помирише нейната мека кожа. Приличаше на престъпник, тъй като чувстваше, че момичето, което обичаше толкова много, отдавна вече е станало равнодушно към него.
Тя стоеше до прозореца и четеше книга, когато камердинерът влезе и оповести за визитата на виконт Voldemar.
 Виконт Voldemar благоволи да бъде приет от Вас, madammе!
 Ах, виконт Voldemar! Колко жалко! Добре, повикайте го!
 О, виконт Jelousy ни е на гости. Виконте, какво стана с онзи художник, когото имахте честта да ми представите и който изрази желание да ме рисува.
 В момента се упражнява усърдно, my Lady, но ще трябва да ви огорча като ви кажа, че не вие сте моделът, когото четката му ще предостави на достоянието на вековете.
 Нима ще проявите лош вкус като ми забраните да го поканя?
 Не, my Bady, той заминава за Швейцария при своята любовница, която възнамерява да посвети на тялото си цял един месец упражнения по увековечаване, които моят приятел ще й предложи да направи пред зоркия си поглед.
 Приличате ми на Дориан Грей!
 Всъщност според вас приличам на Базио, а Дориан Грей прилича на младия граф Н., когото виждам, че чакате да излезе за сутрешната си разходка.
 Оттегчавате ме, виконте! Граф Н. е много внимателен човек!
 Не чак толкова внимателен. Тъй като има неблагоразумието да излезе много рано тази сутрин, още докато вие се наслаждавахте на сладостните милувки на Морфей и мисля, че едва ли ще благоволи да се върне скоро.
 Той обеща да дойде за вечеря и ако продължавате да се държите така с мен, не виждам причина да не му посветя цялото си внимание.
 Но той няма да сдържи обещанието си.
 И кое ви кара да мислите така?
 Това, че той не ви обича.
 О, Боже!
 И предпочете да умре, отколкото да дойде тук при вас тази вечер.

Студени тръпки преминаха по тялото й.
 Всъщност няма нужда да ви рисува моят приятел художника, както и да дочитате книгата, която цяла сутрин се правите, че е ангажирала вниманието ви. Ако поднесете огледалцето до лицето си и се взирате в него толкова самовлюбено още 20-30 години, ще разберете как завършва тя – както при Шекспир, който мислейки си, че е венец на творението, решил да се погледне в огледалото. Само че, сигурен съм, вие ще представлявате още по-карикатурна картинка.

If this be error and upon me proved,
I never writ, nor no man ever loved.

Никак не му се искашe да се разделя с нея, още по-малкото пък да я наскърби по този начин. Никак не искаше да настъпи този неизбежен час на раздялата. Машинално извади от джоба си някакво листче и се зачете в него. Не си спомняше как беше попаднало там, мислеше си, че е някаква покана за театър и искаше да разсее мислите си като препрочете до болка познатите клиширани фрази за новото режисьорско решение и за новото амплоа на примата... Моя нежна любима, аз не съм поет, или може би съм най-малкият от поетите, но мога да кажа, че аз съм най-дареният от тях, тъй като имам възможност в теб да се докосна до устните, от чиито отблясъци във времето истинските майстори на перото са създавали своята поезия, единствено която може да украси живота на човека... Какво ще стане с мен сега, помисли си той, когато изгубих възможността да имам портрета й? Ами ако след 20 или 30 години тя наистина остарее? Нима тогава любовта ми ще се окаже лъжа, нима думите, с които обичах да сравнявам моята възлюбена с нежна роза, ще увяхнат? Нима тези думи на любов, в които чувствах, че за първи път в живота си говорех истина, истина, която никой философ досега не бе съумял да изкаже, нима тази изповед, заради която вярвах, че един ден ще ми бъдат простени всички грехове, всичко това ще се окаже лъжа, ще увехне и аз ще умра? И в съдния ден душата ми ще погледне към тялото, за което толкова много бе жадувала, и вместо коприна и перли по него, с ужас ще види как то се е превърнало в убежище и обилна гощавка за ларвите на омерзението. И тогава нищо няма да напомня за това, че някога и аз съм живял достойно и съм обичал.

***

В душе моей, как в океане,
Надежд разбитых груз лежит.

Пиех водка и мислех.
 Знаех, че всичко ще свърши и затова предпочетох да се отдам на може би най-хубавите мигове, които съдбата беше ми отредила. – Нарочно украсявах фразите му. Искаше ми се всичко да бъде малко по-лирично.
 Как така си знаел? – попитах аз.
 Тя щеше да замине само след няколко месеца, завинаги. Тя беше от Швейцария. – Събеседникът ми представляваше млад художник. И както всички художници в днешно време и той не се различаваше по нищо от останалите мъже, които могат да се срещнат навсякъде по евтините заведения да говорят за карти. Ето защо започнах изрично да украсявам думите му.
 И какво, рисува ли я?
 О, да, да! – Колко вулгарно прозвуча въпросът ми. Сякаш го питах: „Чукаше ли я?“ Той обаче дори не се обиди. Каква пошлост! Бях изнервен. Вчера исках да стигна до дъното, да видя сборището на падналите ангели, да изпитам техните наслади, да пия кръв от техния пир, да участвам в разпределението на плячката им, да бъда гост на гощавката им. Мислех, че само така ще намеря изгубената си надежда. Нощта обаче измина, а аз сякаш не исках или не можех да изляза от обиталището им, не можех да се примиря с мисълта, че надеждата, която търсех, не беше и не можеше да бъде там.
 Спомням си една неделна утрин. Тя лежеше гола на леглото. Аз я рисувах. Няма нищо по-хубаво от това да рисуваш любовницата си. Това беше най-хубавият миг в живота ми.
Господи, та нима в това има поезия? Та това си е чисто сладострастие? Някак пошло ми прозвуча всичко. Какво да прибавя към думите му. Никаква поезия не става от тях. По-добре да беше казал: „Няма нищо по-хубаво от това на сутринта да нарисуваш голото тяло на любовницата, която цяла нощ си чукал!“ Така ли се рисува голо тяло? Голо тяло се рисува с копие, голото тяло трябва да се хапе, да се разкъсва, по голото тяло трябва да тече кръв, както по ръцете, късащи розите по леглото на възлюбената.

***

Твоето тяло е нежно и далечно.
Колкото по-силно те притискам до себе си,
толкова по-ненаситно става желанието ми по тебе.
Ти си като вода, от която колкото повече пия,
толкова повече ожаднявам за нея.

Телата на танцьорките бяха някак особено недостъпни, сякаш пред нас танцуваха полуголи богини. Миришеше прелъстително. Намирах се в градина от рози, нарисувана от някой моден дизайнер. Краищата на цветчетата бяха позлатени, а по листата им бяха покапали камъчета от скъсана перлена огърлица. Цветята сякаш растяха по разкошно женско тяло, топло като легло на египтянка. Бодлите по стеблата и тъмнозелените листенца разкъсваха като дантела копринената й кожа и цапаха тялото й с бримки от кръвта й. Приличаха на модели. Имаше тела на „Шанел”, на „Пако Рабан”, на „Юбер да Живанши”, на „Армани” и „Гучи“. Кожата им блестеше като сатен, а през нея сякаш прозираше лунна светлина. Бяха красиви и далечни. Като ги гледах нито за миг не можех да си представя, че и моето тяло може да е толкова прекрасно, че и моето тяло може да бъде подобен венец на творението. Колко много наслада може да достави едно голо човешко тяло… ако можех да докосна всички тези тела, изложени тук, създадени да бъдат докосвати, ако можех да притисна всички тези тела, създадени, за да бъдат притискани, ако можех да мириша и разкъсам всички тези тела, създадени, за да бъдат късани... Щях да проникна в тях, да вдишам мириса им, да изпия нежната им кръв.
– Да поговорим за любовта. Мисля, че това място може да бъде единственото нейно обиталище и дори нейният храм – каза той.
– Но повечето хора тук са вулгарни.
– Аз бих ограничил вулгарните хора от посетителите до двама. Мисля, че никой от тези хора не може да си позволи каквато и да било вулгарност и тъкмо заради това те идват тук – за да видят как едно прекрасно човешко тяло, каквито са телата на тези голи момичета около нас, може да бъде вулгарно, може да надмине и техните най-смели представи за вулгарност. Те идват, за да гледат тъкмо това и тъкмо това им доставя наслада. Но ние с теб не сме толкова пошли като тях, а също толкова вулгарни, колкото и тези красиви тела, предложени по масите, ето защо можем да говорим за любовта.
Как можех да му противореча като с наслада се отдавах на възможността да гледам това вулгарно представление. Не изпитвах никакъв срам, сякаш се намирах в театрална работилница, в която екстравагантността на постановката ми позволяваше да гледам с широко отворени очи телата на събличащите се актриси. В театъра не можеш да не гледаш, тъй като си поел ангажимента да участваш в конвенцията на един художествен акт, отговорността за който изцяло е поел режисьорът, в такъв театър трябва да гледаш, в такъв роман трябва да четеш. Същото беше и тук – тук не трябва да влизаш, но влезеш ли, нямаш право да отстояваш ценностите си, а на против – имаш правото да ги оставиш. А аз с удоволствие си помислих, че с радост оставих своите в гардероба както връхната си дреха или както всичките прелестни дрехи, които момичетата бяха оставили в гримьорните си.
– Аз мечтаех за нея, толкова се радвах, когато я почувствах сбъдната, съблазнена в ръцете си...
 Да, любовта е единствената мечта, която хората могат да достигнат и която пак си остава мечта. Животът не е приказка, в него няма нищо красиво. Красота има само в произведенията на изкуството. Защото там тя е недостижима и човек не може да я развали. Само в публичния дом човек може да се задоволи с илюзията, че е способен да разруши красотата.
 Какво, какво искаш да кажеш с това?
 Нищо. Просто обичам думите.

***

Зачем ты нас пугаешь? (Нежно.) Отдай, дядя Ваня! Я, быть может, несчастна не меньше твоего, однако же не прихожу в отчаяние. Я терплю и буду терпеть, пока жизнь моя не окончится сама собою... Терпи и ты.

– Омръзна ти живта, нали? Надоело? Да? Омръзна ти всичкото това страдание. Колко тежко е да живееш с мисълта, че единственият смисъл на този живот е само и единствено страданието. Та ти си, на колко, на 26? Да кажем, че доживееш до 60, значи, остават ти още 34. Още 34 години. Та това са много години! Какво ще правиш толкова време? Знаеш ли колко много грехове можеш да сториш за този период, колко повече ще оскърбиш своя Исус? Дълъг, дълъг е човешкият живот. Аз бих го поскъсил малко. – Нещо ставаше с господин Парадокс. Сякаш това не беше той, а сам дяволът говореше с мене. За миг потръпнах. – Отвъден живот? Мислиш, че със страданието ще си купиш щастие в смъртта? Ха-ха, та помисли само колко пъти тази мисъл те е предпазвала да не извършиш грях? Колко? Нито веднъж. Пък и какво ще правиш в отвъдното? Ами ако те накажат с това, че си можел да бъдеш щастлив, само да беше потърпял още малко? Още малко – ха-ха, още мъничко, още ей толковка. Ха-ха-ха. – Стана ми някак отвратително. Главата ме болеше от изпитото вино. Какво се опитваше да ме накара да сторя? Нима същите думи е казвал и на Юда преди да прогори устните му с целувката си. – Какво така потъна в религиозно мълчание. Нали разбираш, че тази твоя страст ще свърши точно, след като спреш да съзерцаваш ужасяващото ми лице, точно когато излезеш на въздух и почувстваш топлия вечерен вятър, нали разбираш, че точто тогава ще направиш точно каквото искам да направиш. – Вече говореше нагло и открито. Нима наистина съм станал толкова слаб, че той дори не се страхуваше, че ще му се изплъзна. Дори не си правеше труда да ме лъже. Дори не се опита да ми предложи да участвам в оргията с всички тези момичета. Толкова ли съм изгубен? Никаква надежда ли вече няма за мене?
 Аз... аз се надявам той да ми прости...
 Ха-ха-ха. Та точо за тези думи щеше да бъдеш вече хиляди пъти изгорен на кладата, ако живеехме в малко по-цивилизовани времена, когато всеки можеше да попита в църквата кое е грях и кое не.
 Но аз нямам никого на земята. Аз просто не искам никому нищо да сторя. Искам просто да си отида, защото ми е мъчно, защто ми е някак тъжно. Искам да помогна на някой човек в беда, но ми е тъжно на душата. Тъжно ми е, защо да не си ида.
 Ами защото ще те сложа в един казан, ща запаля огън и ще седна да послушам как цвърчи месото ти и как пукат костите ти.

***

– Аз съм романтик. Вие винаги сте осъждали романтизма в проповедите си, макар че вашите проповеди са най-вдъхновените, които съм слушал. Въпреки това обаче аз все не намирам сили в себе си да ги следвам. Аз дойдох при вас не за да изпрося сили, а слабост, дойдох да изпрося прошка и разрешение. Искам да ми бъде позволено да умра, да си отида от този свят, за какво съм му аз? Аз…аз не мога, аз обичам Христос, но някак, не много… Но не искам, не искам да Го оскърбявам повече с греховете си, които не мога да спра да върша. Нека така, не може ли да послужа като спра да върша грехове, отивайки си от този свят, но така, че все едно никога не съм съществувал… да се потопя в река Лета и да се превърна в малка тревичка или някакво малко цветенце, израснало на някое тихо селско гробище. Денем вятърът ще пълни гърдите ми с въздух, зеленият дъб ще ме гали със сянката си, я нощем ще ме залива нежната светлина на луната и ще ми бъде едно свободно и спокойно. И тогава ще се радвам, ще се радвам на живота от цялото си сърце, от цялото си същество. И искрено ще благодаря на Бога... Черно, черно ми е на света и толкова тъжно. Не искам вече да съм сред хората, не искам повече да ги обичам. Повече не мога да издържа да ги обичам, не мога повече да търпя това страдание, което обаче Те направи, Господи, толкова красив…
Свещеникът мълчеше. Аз не смеех да надигна очи. Бях забравил дори къде се намирам. Виждах само белите му като листа ръце, които държаха книга, малките сини ивички по дланите му и полъха на достолепната му осанка. Той мълчеше.
– Исках поне капчица споделеност… нежност. Толкова исках някой да ме прегърне в ръцете си, да ме помирише, исках да потъна в меката й кожа, а ръцете й да се леят по тялото ми като топли вечерни вълни море, исках да бъда като наркотик, като кръв, като живот за нея... Господи, нали никому не съм сторил нищо лошо, защо да не си ида, какво ще стане, ако си тръгна от този свят? Какво ще правя още тук, защо трябва да трупам още грехове и още повече да страдам, да оставя и последната си надежда да Те видя…
Колко тихо беше в църквата. Всички гледаха толкова спокойно по стенописите. Може би е много хубаво цялото ти тяло да е потопено някъде далече в покоя на блаженството, и спокойно да гледаш и да предстоиш при изповедта на човешките души. Какъв ли интересен живот водят всички тези хора, изписани по стените. Стоят си по стенописите, гледат хората с кротките си очи, слушат изповедите им, предстоят и никак не им е скучно, никак не се отвращават от гнусотиите и от лъжите им, а само чувстват блаженството на тялото си, което се намира някъде много, много на светло, което прозира във всеки блясък, във всеки лъч слънце.
– Аз обичах само нея, Господи. Привечер обичах да я сравнявам с нежна роза, казвах й, че е най-хубавото момиче на света и това бяха най-хубавите ми мигове, тогава говорех истината, чувствах истина в думите си, бях себе си, бях пророк, бях светец, или човек, потънал целия в молитва, в която не говори вече човекът, а самият Бог говори в нея. Тогава Ти, Боже, говореше в устните ми, дърпаше пръстите ми и ми казваше да шепна на възлюбената си колко неземна хубавица е тя. Това е, това е най-хубавото нещо, което успях да сторя през живота си, защо трябва да забравя всичко това, защо да живея още и някой ден всичко това да престане да бъде истина… Ами ако се влюбя в друго момиче? Пияница ли трябва да стана, за да не забравя мъката си по нея, единствено която може да ми напомня, че и аз някога съм бил човек, че и аз съм обичал. Това ли означава молитвата: Прочее время жизни нашей в мире и покаянии окончить у Господа просим?
Свещеникът мълчеше. Сякаш не искаше да наруши тази величествена тишина. Беше тихо като в библиотека, или не, като в театрална зала, в която светлините бавно изгасваха преди започването на спектакъла. Почувствах, че за миг всички тези светци са публика, а аз актьор в пиеса, в която трябваше да изиграя края на своя живот. Имах чувството, че в тази сърдечна изповед, се бях превърнал в малка тревичка, покарала в меката пръст на някое тихо селско гробище, а погледът, одеждите, мирисът на изписаните по стените светци бяха въздухът, вятърът и светлината, която изпълваше цялото ми същество със слънце. Я б хотел забыться и заснуть!

***

All I ever wanted
All I ever needed
Is here in my arms

Металическият звук изпълваше въздуха с хладен блясък, който придаваше повече контраст на нейното нежно разголено тяло. Беше гладко като китайска коприна или като кристал, по който се лееха отблясъци от нежност. Имах чувството, че косите й бяха обсипани със скъпоценни камъни, а светлините прозираха по кожата й като през диаманти. Беше прозирнобяла и нощносиня. Някой свиреше на пиано, а тя седеше на леглото и се къпеше в лунна светлина. Не знаех как да я докосна. Всичко по нея блестеше. Приличаше на роза. Беше благоуханна. Миришеше толкова сладко. Осмелих се да я целуна по рамото и тогава някаква мощна вълна сякаш ме отнесе навътре, навътре в морето си. Всичко се разбушува наоколо, сякаш някой засвири Вивалди. Тя беше виолата, а аз лъкът, тя листът хартия, а аз Шекспир. Буря! Лятна буря! И въпреки, че блясъкът на кожата й продължаваше да е все така чист и изящен като погледа на тихо езеро, чиято повърхност се беше зачела в някаква прекрасна книга, разгърната на небето и видима само за него, и продължаваше да бъде все така живописно излегната полугола и полуоблечена в лунни отблясъци, чувах как кръвта й беснееше във вените й, сякаш в тях се беше сгромолясала огнената колесница на Феб, неблагоразумно поверена в ръцете на неговия любим син. Всичко, което исках беше в ръцете ми, моята любима, моята възлюбена, владетелката на най-изящното тяло на света, в тялото, в което течеше най-нежната кръв на света, розата, за чиято нежност бих дал всичката си кръв, за да получа глътка от нейната. Тя беше забила зъби в кожата ми, ръцете й здраво се увиваха около тялото ми и за нищо на света не бяха готови да го лишат от нежността си, устните й, гърдите й, цялото й същество ме желаеше като полудяло. Нямаше търпение да разлее като тиха музика по тялото си живота, който й носеше моята любов. С всяка хапка зъбите й оставяха хладни петна по кожата ми, които тя толкова гальовно отново разтапяше с устните си. Остана ми само една капчица кръв, но й тя беше толкова изпълнена с любов към нея, че тя не можа да се сдържи и допря горещите си устни до нея... за моята любов.
Музиката не преставаше да свири, публиката продължаваше да беснее, сякаш хиляда страстни младежи се съвкупяваха с хиляда горещи египтянки, но нищо не можеше да разчупи тишината, в която аз и тя бяхме изобразени в прекрасния стъклопис на великолепната катедрала, в която един средновековен вампир свиреше на орган.

***

Финал по мотиви на „Сто години самота“

Без да чуе някакъв по особен шум майката излезе в коридора да види какво става. Струйка червена кръв спря до краката й. Тя погледна нагоре – по цялата входна врата се стичаше кръв. По стените наоколо също потече кръв. Всичко стана тъмночервено като вишните, които това лято набра за последен път от градината си. Зави й се свят и... се спомина. Ето колко много обичаше тя сина си, който толкова дълго не беше дохождал да я види.

Конец.