автор: Pokahontas

Беше отдавна,
преди сто пълнолуния,
разтвори се времето
и се гмурнах безпаметна.
Само се молех -
не потъвай в очите ми -
самотата, казват,
била опасно заразна...
Все така ни се случва -
кръстове разни,
сами си ги дяламе...
Днес безпръсто е утрото,
жадно, солено.
Препъват се думите,
замислени, бързат на някъде.
Аз ли съм?!
Усещам се сякаш
прескочила в чуждото време.
А може би, времето
мен е прескочило.
И все си втълпявам,
че не ми е студено,
че тръпнат ръцете ми
като птица пред полет.
Зная - някой мечтае
смеха ми по мръкнало.
Аз пък мечтая
изгрев споделян.
Беше отдавна,
преди сто пълнолуния,
а така и не свикнах
на разумно обичане.
И все се уча
да преглъщам опасните думи,
и все се питам
аз ли съм,
аз ли съм?...