Както прелита край мен пеперуда,
както за миг пчела прожужава,
като слънчево зайче, проблясваща слюда,
както с трясък влак преминава
бях до него и той до мен. Сега по принуда,
нехаен, случаят друг ребус решава.
Мигът е отлитнал, а жребият друг:
да се обвивам сама в свойте обятия,
ден и нощ да се сменят като с удар на чук,
да вехнат, бедни на цвят възприярия,
на мечти и надежди всякак напук...
И този дял намвсто откровение
как да приема тоически и с примирение?