автор: Elven

Тревата не е лилава на цвят по принцип…
… или поне аз така си мислех преди време…
… е… има и малко зелена тук там, но лилавата преобладава на доста места.
Небето е… толкова синьо. И ти ли го виждаш такова?
Ами да. И все пак тревата е лилава.
Не гледай надолу. Погледни небето. Виж морето. Невероятно. Толкова е далеч.
В далечината не се вижда нищо.
Аз го виждам.
Не, чакай. Не тръгвай никъде. Ти не можеш дори да се изправиш.
Мога. Не… не мога.
Стой си седнала. Гледай небето и морето… колко са сини.

Има безкрайни хълмове и много дървета, но са в далечината.
Гледаме всичко от толкова високо…
…и тревата е мека. Много е мека. Не ми се става все още.
Липсва края на далечината.
Липсват птиците.
Липсва въздухът.
Не! Тук е… диша се… много дълбоко. Хей! На къде тръгна!?
За разлика от теб, аз мога да вървя. Ти явно не си се научила още…
Кажи ми… кажи ми, моля те, какво не виждам от тук, което ти можеш да видиш по- натам. Кажи ми, моля те…
Виждам птиците. Няма да повярваш, виждам чудовището от Лох Нес… и нещо друго много голямо, което плува в морето. Един голям тъмносин кит. Виждам птиците. Виждам… виждам гората от по- близо. А като се обръщам виждам теб. Виждам и цветята около теб. Виждам колко много приличаш на мен. Виждам за съжаление и лилавата трева, което е най- ненормалното.
Най- ненормалното? Ти си просто едно шестнадесет годишно момиче. Много бяла кожа имаш. И много дълга коса. Както и аз.
Значи спокойно мога да…
… да станеш един човек с мен.

Затворих очите си и в този момент се усмихнах както никога и щом отворих очи се изправих и видях, че тревата не е лилава. Слънцето изгряваше и нямаше чудовище от Лох Нес, но големият кит все още беше там. Там бяха и големите ята птици в далечината, които показваха пътя.
- Е, зайо…
Аз седнах отново на тревата и погледнах към малкото животно, което беше обърнало нос към мен и го помръдваше с всяко подухване на вятъра. Ошите му бяха дълги и клепнали, а погледът му беше човешки… първият човешки поглед, който видях за целия си живот след този на родителите ми.
-… мислиш ли, че мога да полетя? Тук и сега… над морето и гората… чак до края на небесата… там до птиците… мога ли?
Очите ми гледаха към ятата, мислите ми танцуваха около мен, а душата ми беше единственото нещо, което все още ме караше да се усещам. Всичко останало беше пръснато сред тази безкрайност. Ако затворя очите си ще полетя над мен и ще видя всичко, както би го видял един орел.
Ако това беше тишината, която до сега съм искала да не изпусна, замислена в нещо, то нека сега я чуя така, както мога. Някой ден ще я чуя по- добре, но за сега ми трябва съвсем малко. Беше студено, а след като слънцето изгря, задуха вятърът, понесъл много листа от гората. Да… те минаваха през мен заедно с вятъра, не покрай мен. Чувствах се толкова лека.
- Стига да поискаш.- каза заекът.
- Мога да полетя?
- Можеш да полетиш…
Обърнах се към него и си помислих: "Ти ме познаваш... ти ме слушаш и ме чуваш... не мога да повярвам!"
Станах от земята за пореден път и изпънах раменете си назад. Нищо не ми оставаше вече… оставаше само да литна. Далеч от тук. Далеч от собствените ми мисли, породено от света около мен. Исках мой собствен свят, не копие на реалния… без китове, без гори, без птици… без слънце. Но това не значи, че е лошо… може би някъде има нещо по- красиво от слънчевата светлина.
И литнах… литнах към слънцето. Литнах срещу него с всичките сили, които ми оставаха. Имах бели крила… крила на лебед… едва забележими. И както минаваше всичко през мен, така и минаваше всичко през тях. Колкото повече приближавах края, толкова по- трудно ставаше, толкова повече сила трябваше, толкова повече мисли ми костваше… станах празна, само с една цел… да отида далеч от тук!
В един момент се докоснах до голямото топло кълбо и всичко свърши…
…
…
… до момента, в който чух:
- Събуди се… събуди се от упойката!

Не ми се обяснява… как съм си била счупила крака, как са ми били зашили лявата ръка… как все още съм била болна… а операцията съм я проспала. Сънят беше реален, но не мога да кажа дали беше кошмар или обратното.

Един ден, когато излязох в градината със статуите, която тогава все още беше покрита със сняг, цялото небе беше покрито с мъгла, която се вдигаше все повече и повече, докато аз вървях напред по пътеката. Чух Джон да върви след мен и се обърнах. Погледнах го както винаги го гледам и казах:
- Приятелю мой, аз не заслужавам да ме разбираш… но се радвам, че си ми приятел, защото поне така имам кого да обичам.
Той кимна, а аз му обърнах гръб. Гледайки земята, продължих по пътя си.

'Сребърната Елт' [ книга втора - глава шеста ]
07.10.2003

И така свърши тази книга, която отразява голяма част от моя живот, защото повечето неща в нея се случиха наистина.