автор: Hemu

Ходих нъ чъстичнъ прумянъ,
ни ми съ ръзправя кво ей там.
Упрайх съ, веч ни съм зъсмянъ,
ни съ усмихвъм, мъ ниту грам.

Щот дъ съ смеиш, ней мудерну,
пък аз искъм дъ съм се ф крак.
Признавъм, булеши ногу верну.
Издържах... (Мъ ни утивъм пак)

Сига смихъ утвътри кът нъпиръ,
зъпочвъм дъ си мисля зъ уфцатъ -
дет я изяди вълкъ, там нъ бъиръ
зъд рикатъ, нъвътре във гуратъ.

Друг път пък мисля зъ пителъ,
къф пъстър беши и глъсувит...
Мъ веч гу нямъ, увря у кутелъ,
сига у мъзету ф буркани е увит.

Тъжовнъ сещъм съ и зъ пиперя,
уж чурбъджийки, уж сладък сорт...
Туй семи как мужах дъ гу нъмеря?
Ней саму лют, ами нъправу серт.

Или пък сещъм съ зъ моя дяду,
дету изчезнъ (приди месец май).
Пу късътъ фустъ нъ моме младу
пувлечи съ, къдей е, кой гу знай.

Кът съ зъмисля - Що пъри труших?
Зъ ко ми трябвъши тъзи прумяна?
Биз дофтури, усмифкътъ струших.
Животъ май чи ей упирация гулямъ.

12.10.2007г

(цикъл . "Похортували си баби млади")