автор: chocolate

Пак неизпратени писма.
Пак болка, потънала в забрава.
И пак терзания – дали е трябвало?! –
и от какво да се откажем
и изоставим?!
И грешното – докога ще ни бъде опрощавано?!..
Да го изкупим – по един живот не стигна ли. И от двамата...
Като отрова в душите ни се стичат
следи от несбъднати предсказания,
подхвърлени намеци,
приказки, разказани в лош час,
предположения изказани...
И пак ние двамата, мислим се през разстояния,
в различни влакове,
пътуващи към различни гари,
с различни хора около нас.

Ще се срещнем ли -
преди с времето да сме се разминали.
Ще се разпознаем ли – преди да ни е изстинало.
Ще осъзнаем ли какво един за друг сме били
в този отеснял от срещи и години лабиринт.

Ще утолим ли жаждата, преди да сме се стопили.
Ще полеем ли раните си на живата вода с магията.
Ще завали ли над пустинята в душите ни
онзи недочакан дъжд в есенните мъгли...

Зимата идва, всеки го разбира.
Посипан с прах спомен за срещнати стъпки -
- Ти ли си? -
Прехапани устни.
Пресъхнали сълзи.
Премълчано небива...
Убийствени мисли, прогарящи пулсиращо...


Спри... Не се ли наскита...
Колко нощи още няма да спиш?
Не разбра ли – и след триста години – пак ще ме обичаш.
И с последната си частица.
На Любовта – храм си съградил.
И в мен я откри.
И е истина...
А ти – като бездомно куче в залеза се взираш...
Ела! Прегърни ме! Имаш и още да сътвориш,
преди сълзите да са проговорили на стените
и да са се слели с тях...
Твърде дълго е завинаги...