автор: go4o

      Събудих се в събота, пращящ от енергия. Нямаше и следа от вчерашната температура. Влачех я вече седмица и нещо. Но вече бях здрав, в отпуска и готов за път. Разбрахме се с Митко да ида на стоп до Пазарджик и оттам да отидем някъде.
      Обаче исках и една книга да си дочета и взех да се бавя. После нещо пак вдигнах температура, домързя ме, обадих се, че няма да идвам. Но до късния следобед вече полудявах от скука, отново се чувствах здрав, та в крайна сметка реших да ида в Пазарджик с нощния влак. Преди това отидох в парка да поиграя тенис на маса и да пийна бира. Беше забавно, после тръгнах към гарата. Едвам стигнах навреме. Не успях да си взема бира за влака, слушах музика и придремвах. Добре, че не изпуснах гарата. За сметка на това изпуснах спирката на тролея, където е блокът на Митко.
       Сестрата на Митко си беше дошла от Германия. Тя беше много красива, а и още е. Митко каза, че не е обърнал внимание. Техните се държаха много мило с мен и ми сготвиха вкусни гозби, ама това беше вече на другия ден, неделята. Преди яденето отидохме до Пещера, където се качихме на планината в търсене на някаква крепост. Не успяхме да стигнем, защото беше далече, но беше много хубаво. Върнахме се на стоп по тъмно. Всъщност окъсняхме толкова, защото преди Пещера се видяхме с Даниел. Той ще става адвокат. Не можеше да дойде с нас, защото трябваше да ходи до София с влака. Не искаше на стоп. Всъщност ако беше дошъл с нас щеше да се прецака, защото щеше да изпусне и стоп, и влак. Ама това не е важно де.
       На другия ден Митко тръгна на лекции, а моето същинско пътуване започна. Реших да ида до Гела, защото не бях ходил. Стопирахме заедно от Пазарджик, аз се отклоних към Асеновград, а той си продължи за Пловдив. От Асеновград ме взе един Тир до разклона за Пампорово. Оттам ме качи учителят по музика на училището в Широка лъка. Оплака се, че повечето ученици са некадърни или мързеливи. Остави ме в Широка лъка, а аз тръгнах пеша до Гела. Имало и пряк път, ама аз вървях по шосето. Малко преди селото ме качи бус. Всъщност селото беше разпокъсано на няколко хълма. Качих се на едно възвишение, за да разбера това. Беше още рано и реших да ида на поход. Поех нагоре и видях табела за някаква крепост – „Градище”. Тръгнах натам. Беше много приятна пътечка. Накрая стигнах някакъв кръстопът, а табела за крепостта сочеше право към един хълм, с борове, където нямаше пътека. Тръгнах по стръмното нагоре, а по някои борове имаше маркировка. Беше много странно. Гората беше гъста и усойна, каква крепост тук? Най-после се качих на нещо като връх, където имаше някакви храсталаци и скали, покрити с мъх. Покачих се на скалите, зад тях беше пропаст. Крепост не намерих. Може би е имало до скалите. Върнах се до кръстопътя, но тъй като нямаше табели, реших да се връщам. Исках да намеря поляните, където се провежда събора и да спя там. Едни хора ми обясниха. Тръгнах натам, подминах една църква, която реших да снимам на другия ден, когато е отворена. Залаяха ме някакви кучета. Едното не беше зад ограда. Беше си страшно, щот нямаше никакви хора. Стигнах до поляните. Не бяха като огромните ливади на Рожен, но бяха готини. Слязох да опъна палатката. Имах разстройство, и дори след като се изходих, ме болеше корема. Пообиколих около поляните, послушах музика и легнах да спя. В палатката имам една дупка, та по едно време вечерта изклинчих. Сутринта пак беше студено и не ми се ставаше. Чак когато слънцето напече палатката, ми стана приятно. Обаче нещо ми беше тегаво сам. Нещо не ми се мъкнеше багажа за втори поход, нито пък в горната част на селото, където трябваше да е кръчмата. Чувствах се не на мястото си. А и слънцето вече неприятно напичаше. Пратих есемес на Кофата, който учи в Търново, дали да му отида на гости там. Той каза „Ок”. Като разбра къде съм, лошо му стана. Все пак тръгнах. С малко объркване на пътя за излизане, без да се връщам за никакви църкви и крепости, тръгнах обратно. Пътьом купих храна и домашна ракия от магазина. Взеха ме на стоп едни израелци, които си карали медения месец тук. От Широка лъка тръгнах пеша. Поспрях и почаках не знам колко, оттам ме взе човек за Чепеларе. След това, без почти да чакам – един за Пловдив. Там беше най-лошо. Остави ме в началото на града откъм Асеновград, а аз трябваше да изляза на път за Стара Загора. Човекът ми обясни да мина по стария път. Тръгнах към изхода, като вървях по разни пътища около Пловдив час и половина. Беше жега, а и с тая гадна раница полудях. Накрая подминах едни магистрални жени и излязох от града. Там поне не чаках. Един Тир за Димитровград ме качи на магистралата, въпреки че не му беше много на път. След това - един пич за Стара Затора. Той даже ми даде телефон, ако окъснея, да спя у тях. Изведе ме директно на пътя за Казанлък. Оттам ме взе човек с Мерцедес и куче Чао-чао до едно близко село - Ягода. Там стопирах до изоставен ресторант. Слънцето залезе. Качи ме кола до Казанлък. И този шофьор ме изкара на края на града. Каза, че жените в Казанлък са най-хубавите и се падали по три на мъж. Оферта, а? След Казанлък ме качи бус. Шофьорът разправяше как в казармата много пътувал на стоп, за да се прибере с един час по-рано вкъщи, понеже автобусът му бил късно. Веднъж пътувал с шефката си и качил стопаджия, тя нещо се заяла и той си подал оставката. Подминахме две момичета с табелка къде отиват, ама нищо не се четеше тъмното. Човекът се завайка, че не може да ги качи, щот отпред можеше още един човек, но отзад не ставало. Остави ме в края на Шипка, при една бензиностанция. Там ме взе някакъв с лъскава кола. Каза, че ако ми стане лошо, да му кажа. Караше като бесен през Шипченския проход, в тъмното, има яко завои. Личеше си обаче, че познава пътя, и не правеше необмислени изпреварвания, а просто бързи. На мен ми беше супер. Говорехме за работа и дали България ще се оправи. Остави ме в края на Габрово. Добре, че след тоя Пловдив винаги ме оставяха в края на градовете! Аз бях готов и да спя в някое крайпътно мотелче, но в никакъв случай на палатка до пътя. Обаче до Габрово нямаше нищо такова. От всички стопове там беше най-тъпото място. Почаках 20-30 минути и един Тир за Русе ме качи. Камионът беше празен и много се тресеше, а съединителят постоянно гаснеше и шофьорът го удряше и псуваше. Но беше свестен. Чудеше се на стопаджиите – как се осмеляват да тръгнат така. Хиляди пъти бях водил този разговор. На стоп не могат да ти се случат по-лоши неща отколкото в града. А и лош човек не би те качил, нито би стопирал, защото ще го е страх, всеки съди за другите по себе си, особено ако е мнителен и с нечиста съвест.
       Най-накрая бях в Търново! Направихме си среща с Кофата в един парк. Там беше с разни други хора, с които се беше сдушил. Пихме бири и пафкахме. После отидохме до общежитието на Кофата – то беше на един хълм, зад университета. Кофата живееше с още двама в една стая, а имаше и друга стая с още три легла – всички тия хора – с общ кенеф и баня. Едното момче от стаята (забравих му името) – от Добрич, имаше много марихуана. Сутринта той се събуждаше и свиваше. Моткаше се и някоя и друга бира от вечерта, която биваше изпивана и после – на лекции. Студентски живот. Аз пък трябваше да се моткам из града, докато им свършат. За утре пък (четвъртък) се разбрах с едно момиче да се чакаме на Крушуна – Ваня, при която лятото с Митко бяхме отседнали на Слънчев бряг. А сега в Търново се разбрах с едно момиче – Еми, с което някога ходех. Докато дойде време за срещата, тръгнах из града. Качих се към старата част, с хубавите отдавнашни къщи. По уличките имаше супер много котки и котета. Качих се в най-горната част на града, където започваше пътека за някакъв манастир. Там един човек си гледаше пуяци, които тръгнаха заплашително към мен. Той ги отпъди с една пръчка. Слязох долу, взех си бира и отидох на срещата. Еми дойде и отидохме в парка. После решихме да хапнем в „Улицата”. Накрая отидохме в парка при „конете” – едни огромни статуи на български царе на коне. Там имаше някакъв музей, а до него – химическа тоалетна. Това ми дойде добре, защото коремът пак ме свиваше. После дойде Кофата и онзи от Добрич и се преместихме в друг парк. Еми си тръгна, а ние пихме бири и пак пафкахме. Въобще не помня как сме се прибрали. На сутринта отново се напушихме, изпихме по една бира, аз приготвих супичка на газовия си котлон. После гледах картата за маршрута си до Крушуна. Типът от Добрич попита – „На картата най-интересните места ли са отбелязани”. „Не, казах, градовете и селата”, „Ама всичките ли”, учуди се той. Не беше си имал работа с карта. Каза, че не е ходил по планини щот нали в Добруджа е малко равнинно. Не, че аз отивах на планина, ама хайде. Взехме по още една бира и тръгнах. От университета един път ме изведе право на магистралата. Стопирах, въпреки че не бях съвсем сигурен, че съм в правилната посока. Не бях. Стопирах в обратната. Добре, че спря един тип за Горна Оряховица и се разбра. Пресякох. От другата страна. Това променяше нещата. Вече бях преди града, а не след него. Още бях напушен и ми беше супер забавно и за отрицателно време погълнах пакет вафли. Обаче никой не спираше, а аз имах лош спомен от чакане преди град. Та ща не ща трябваше да ида в другия край. Добре поне, че пътят не минаваше през самото Търново, а покрай него. Все пак доста си походих в жегата. Точно на мястото за стоп спря едно такси и оттам излязоха две много красиви момичета със сак. Казаха, че също са на стоп. Естествено, не чакаха дълго да ги качат. То и аз не чаках. Качи ме младо семейство от Севлиево. Аз им казах да ме оставят на отбивката за Павликени. Бях решил да мина оттам за Крушуна, а не през Ловеч. Беше по-кратко, а и предполагах – по-живописно. А и ако никой не ме качеше на отбивката, щях да се върна на магистралата. Третата кола взе, че ме качи, и ме откара до Павликени. Оттам трябваше да се насоча към Левски (то първоначално за Сухиндол смятах, ама щеше да е голяма грешка. Не, че сега не беше). Пресякох Павликени и стопирах на сянка до едно мостче. Чаках доста дълго. По едно време се обади Даниел, искаше да му намеря терен за рождения му ден. Точно тогава един дядо намали с колата си, ама като ме видя че говоря по телефона, отпраши. После едни цигани спряха и казаха, че никой няма да ме качи, да си взема влака за Левски. Ама накрая ме качи един интелигентен на вид младеж, който ме откара до Левски. Излязох от града и стопирах известно време, но – нищо. Много убити места тия Павликени и Левски. Реших да вървя пеша. Пътят се стесни, минавах покрай разни ниви, а в далечината се виждаха възвишения. Това не беше оправдана цена за това, че минах по тоя път. Постоянно ме задминаваха хора с колела. И коли де. Никой не спираше. Един дядо ми каза, че оттук до Крушуна са 10-ина километра. Обнадеждих се и продължих. Преминах едно село – май само цигани имаше, и изведнъж една кола ми спря. Откараха ме до Летница, което се оказа съвсем близо. А пък пътят за Крушуна бил неизползваем, защото се бил срутил мостът за натам, та трябвало много да обикалям. Предложиха да ме закарат за 10 лева. Но аз продължих. Добре, че имаше табелка за обиколния път. Хванах залеза малко след Летница и го снимах. После продължих, стопирайки в движение и една кола спря! Даже май беше единствената. Човекът беше за Крушуна! Пристигнах там, обадих се на Ваня, тя ми обясни къде е, на една поляна, ама не най-голямата, а една друга – над водопадите. След това измъчено пътуване заслужавах една бира в кръчмата. Изпих я набързо и тръгнах бързо нагоре. Добре, че имах челник, там си е гъста гората при пътеката и е съвсем тъмно. Накрая стигнах до поляната и палатката. Ваня много ми се зарадва. Опасяваше се да не идват някакви цигани. Един й искал такса лев за пребиваването там. Палатката на Ваня беше достатъчно голяма да ни побере заедно с целия багаж и пак да ни е широко. Таванът също беше високичък. А в моята палатка двама души не могат да се обърнат. То и на един му е трудно. Лафехме известно време в палатката, когато чухме гласове. Приближаваха се няколко цигани, чухме странния им език, проблесна светлина. Млъкнахме. Ваня взе да се вайка, че не си носи ножа, питаше ме дали си нося моя. Беше се поуплашила. А то верно си беше страшничко. Наблизо имаше една беседка, та сигурто н вея са седели. След известно време се отдалечиха и повече не се върнаха. То и аз щях да си изкарам акъла, ако ги бях видял на идване в тъмното. Вечерта мина спокойно. В палатката беше доста топло.
       На другия ден Ваня набра две торби коприва. После тръгнахме за Деветашката пещера. Минахме покрай циганина, дето искал такса на Ваня, но той не каза нищо. От Крушуна хванахме стоп до отбивката за пещерата и селото до нея. Към пещерата се отбиваше една тясна пътечка. Тръгнахме по нея. Скоро стигнахме някаква полуразрушена кула – не разбрах дали е някаква древна или не. Нямаше го Митко – той е специалистът по тия работи. С малко объркване на пътя, стигнахме пещерата. Както беше жега, изведнъж се озовахме пред един огромен свод. Той ни обгърна отвсякъде и сякаш се пренесохме на друго място. А най-странното беше, че в началото на тази зала (където можел да се побере целия „Александър Невски”, както пишеше в пътеводителя на Ваня) имаше малка барачка, около която сновяха стадо овце и кози. Ваня се побърка от кеф, тя много обича животните. Наистина беше неземно зрелище. Спомних си приказката за „Тримата братя и златната ябълка”, дето единия брат слизаше в някаква Долна земя, където някакъв овчар си пасял стадото, ако не се лъжа. Не помня имаше ли такъв момент, но мястото много добре се връзваше с приказна реалия. Влязохме навътре в пещерата. Имаше 2 големи галерии. Във всяка от тях имаше невероятни места. За пръв път влизах в пещера без екскурзовод и без да е осветена. Разчитахме единствено на челниците си. Беше много вълнуващо. Постоянно се чуваха прилепи, но не можехме да ги видим да ги снимаме. В едната галерия намерихме два мъртви и това беше. На земята бяха очертани някакви каменни или бетонни кръгове и ние много се чудехме какви са. В пътеводителя на Ваня пишеше, че тук военните преди време са складирали течни горива. Изглежда кръговете очертаваха местата на складовете.
       По-малката галерия завършваше с тесен коридор, където единствения път беше нагоре, но неосъществим без въже. В другата течеше река. По нея имаше камъни, така че ние се придвижвахме напред, местейки се от бряг на бряг. Минахме покрай един невероятно красив водопад, беше малък, но когато Ваня го освети със светкавицата на фотоапарата си, блесна в някаква искряща неземна светлина. Накрая реката вече беше непроходима за пресичане. Е, непроходима за нас, защото не бяхме с гумени ботуши. Но в далечината чувахме гласове, значи все пак имаше път навътре. Тъкмо преди да излезем попаднахме на 2 автентични коридорчета до самия вход при овцете и козите. Всяко от тях водеше до малка зала, после коридорът продължаваше до още една такава зала. Точно в дъното на едната зала висеше метална стълба, на която едвам стигахме края. Горе имаше малък отвор. Много тайни криеше тази пещера...
       Когато излизахме козите ги нямаше. Бяха останали само овцете. Качихме се обратно на пътя и хванахме стоп за Ловеч. Оттам – на магистралата и не след дълго пътувахме към Плевен. Ваня искаше да разгледа музеите там. Оказа се, че шофьорът има същата порода куче като Ваня и много се зарадва, затова каза, че ще ни остави където искаме. Ние искахме да си намерим място за спане близо до парк Кайлъка. Така се озовахме в един туристически дом. Щяхме да спим в легла! Междувременно кореспондирахме с Митко с есемеси. Той каза, че ще ходи към Айтос. После изведнъж писа, че идва към Плевен. Така че ще не ще, трябваше да спи и той на легло. Накрая се събрахме, както се казва. Излязохме на нощна разходка из града. Имаше красиви фонтани. Ваня беше във възторг. Минахме по пешеходната улица. Беше хубава, приличаше на варненската. Имаше и разни паркчета с паметници и оръдия. В началото и на мен ми беше забавно, но по едно време нещо се депресирах. Не можех да седя дълго време в град, без да пия. Хората на тълпи ме изнервяха. Но за съжаление се бях събрал с двама вегетарианци-трезвеници. Накрая се прибрахме, погледахме телевизия (направо лукс, а?) и си легнахме.
       На другия ден отидохме да разгледаме музея „Панорама”. Той беше в един парк, отново пълен с оръдия и паметници. За моя изненада Митко не влезе с нас, а той е почитател на музеите. Оказа се, че бил ходил вече. Вътре имаше няколко зали с картини от руско-турската война и автентични предмети и оръжия оттогава. Но истинската лудница беше на върха на сградата. Там, опасвайки цялата кръглообразна зала, се намираше една внушителна картина, изобразяваща битки, водели се точно на това място. Картината беше много мащабна, имаше напредващи и отстъпващи войски, пушеци, самия Плевен в далечината... А подът до картината представляваше декор, който се сливаше с нея и създаваше чувство за триизмерност – почвата беше скалиста и покрита с трева, имаше окопи, захвърлени пушки, саби, дрехи, преобърнати каруци... дори един труп, който „започваше” от картината и се сливаше с истински макет на тяло. Сякаш бойното поле беше под нас, защото ние се намирахме на една платформа над него. За да обхванем цялото това нещо, трябваше да се завъртим на 360 градуса около залата. После се оказа, че сме висели половин час там...
       Ваня искаше да види и Историческия музей, но бързаше да се прибере и нямаше за кога. На връщане поразгледахме парк Кайлъка, взехме си багажа и поехме към стопа. В началото объркахме магистралата. Добре, че един добър човек ни откара право до нея. Разделихме се да стопираме – все пак Ваня бързаше и не й трябваха двама пръча като нас. Освен това беше в друга посока след като слезехме на магистралата. Беше събота, предпоследния ми почивен ден, не исках още да се прибирам и с Митко решихме да идем до Гложенския манастир.
       Заваля дъжд. Беше гадничко. Ваня бързо я качиха. Ние си повисяхме. На мен почна много да ми се приспива. Почна и да ме обзема някаква депресия. Дъждът винаги ми е убивал настроението. Накрая един човек ни остави в съседното село, което беше на 5 километра. Седяхме на една бензиностанция, мокри. Имаше кафемашина. Тръгнах да си взимам кафе, а Митко предложи направо да идем някъде да се стоплим. Намерихме една кръчма и влязохме. Аз си взех кафе, а Митко – пържени картофки и чай. Дъждът се усили. Имаше и телевизор, където свиреше някаква етно-джаз група, бяха много добри. Мене пак ме обхвана някакво мрачно отчаяние. Замислих се за живота си и колко глупав бе той. Събирах се с всякакви хора, но никой не беше като мен – едните бяха пиянки, но не пътуваха на стоп или ги мързеше, други като Митко и Ваня пък не пиеха и с тях не можех да се поотпусна с бира в ръка. Имах чувството, че се спогаждах с всички и вървях по чужди пътища, но никой не можеше да се спогоди с мен. Къде беше моят път? Винаги е бил някъде по средата, защото не обичам крайностите, но за съжаление беше самотен път. Почувствах го с изненадваща сила сега, в кръчмата, докато дъждът плющеше навън. Вече не исках да гледам никакви хора, затова си мислех как ще се прибера вкъщи и няма да се показвам навън. Дори когато слушах барабаниста на групата по телевизията се депресирах – напомни ми моите опити да се захвана сериозно с барабани. И в работата ми писваше, и в любовта нямах късмет, живеех все още с родителите си, образованието ми беше една каша... Изпих кафето и ми дойде енергия, но отчаянието продължаваше да се вихри и да ме изпълва целия. Извадих от страничния джоб на раницата едното шишенце с ракия от Гела. Пийнах си и се успокоих. Ракията беше безцветна и си мязаше на вода – камуфлажна ракия. Беше мекичка и влизаше добре. Наистина се успокоих....
       Навън дъждът понамаля и ние тръгнахме. Вече се чувствах много по-добре. Отидохме пак на бензиностанцията. Почти бях в еуфория, пуснах си музичка и се захванах да стопирам, докато Митко събираше орехи. Митко много обича орехи, и ги събира и яде през цялото пътуване. Никой не ни спря и тръгнахме пеша малко по-нагоре. Качи ни същия човек, който ни взе до селото. Отиваше някъде към Троян. Митко предложи да минем от Троян към Тетевен за Гложене, а не по магистралата. Аз, без да се поуча от грешката си на път за Крушуна, се съгласих.
       Слязохме преди Троян и тръгнахме по един път. Скоро ни качи един човек до някакво близко село. Аз бях супер гладен, купих си малко ядене и тръгнахме. Вървяхме доста пеша. Минавахме разни села, а зад тях се издигаха възвишенията на Троянския Балкан. Дъждът беше спрял и беше свежо и хубаво. Наистина живописен път. След едно от селата спряхме, стопирахме и си приказвахме. Не усетихме как минава времето. Накрая ни качи един младеж, който отиваше на някакъв празник в Тетевен. Беше пичага, остави ни чак на Гложене и дори подари на Митко една черга, защото последният не си носеше спален чувал и трябваше някак да се завие ако спяхме на открито.
       Тръгнахме пеша към манастира. Вече се бе стъмнило. Колите по пътя ни бибиткаха, някои ни подсвиркваха дори. Беше много неприятно. На Митко май хич не му пукаше, ама аз се изнервих. Въобще не исках тия тъпи хора да ме гледат на пътя от лъскавите си коли и да ми бибиткат. Доста повървяхме. Вече се оглеждахме за място за спане, въпреки че хич не исках до самия път. Имаше светулки. Митко каза, че те ще ни покажат пътя, а аз – че ще ни вкарат в капан. Сетих се за „Туин Пийкс”, където гората около градчето беше направена да изглежда наистина страшна. А сега бяхмe в истинската гора... Стигнахме някаква къща. Имаше хора, които излязоха, като ни чуха. Аз ги осветих с челника. „Какво светиш, бе?”, попита някакъв мъж. Питахме за пътя за манастира. Трябвало да стигнем село Малък извор след 2 километра и след още 7 бил манастира. Продължихме. Къщата от другата страна ни заприлича на плевня и светнах натам. Онзи мъж извика да не светим към къщата. Изключих челника. Вървяхме. Отвреме-навреме ръмеше. Раницата ми тежеше. Накрая стигнахме разклона за Малък извор. Коли оттук не минаваха. В началото на разклона имаше метална статуя на Христос. Седнахме там да си починем. Продължихме и стигнахме някакви къщи. Намерихме един хамбар, не много чист, където се установихме. Дадох на Митко всичките си дрехи, които не бяха на мен, и той се зави с чергата. Без чувал не знам как издържа. На мен и в чувала по едно време ми стана студено.
       Сутринта Митко стана с пеене. Той много пее народни песни. Отново валеше. Тръгнахме. Бяхме в Малък извор. В един двор имаше не знам макет, или истински, но самолет! Беше много странно. Стопирахме минаващите коли и ето че една ни качи до манастира. Там ни посрещна отец Нектарий – бях го чувал и преди от разни познати. Преди манастира имаше вързано куче, което ни лаеше като влизахме. Манастирът беше хубав. Нектарий ни остави да го разглеждаме и изчезна някъде. Чаках Митко да влезем в църквата, но той нещо се бавеше. Мен ме е страх сам да влизам в църкви, щот не съм много вярващ. Но накрая влязох. Всъщност манастирът се казваше „Свети Георги”, заради икона на светеца, която винаги се озовавала на това място, колкото и пъти да я местели. Почувствах се горд. В църквата преобладаваха иконите на светеца с моето име. Там ми беше хубаво сам. Спокойно. Може би щях да се пречистя. Много мразя, когато църквите са пълни с народ. Как да постигнеш душевен покой, когато навсякъде щъкат разни бабички? После и Митко дойде. Той се зачете в някакъв молитвеник. Седя доста дълго така. На мен пък изведнъж ми стана някак задушно и излязох. Пообиколих останалата част от вътрешния двор. За съжаление не можеше да се снима, пишеше, че струва 5 лева. Седнах на някакъв стол. Замислих се за Свети Георги и змея. Може би змеят беше червеят на отчаянието, който постоянно ме разяждаше, а аз го пробождах и убивах в миговете на щастие, когато оптимизмът и радостта от живота надделяваха.
       Когато Митко излезе, отидохме да хапнем във външния двор. Аз излязох навън, да снимам манастира отдалече. Кучето на входа ме лаеше супер злобно, направо щеше да си скъса веригата, а очите му ме разкъсваха на парчета. На връщане се повтори същото. След мен влязоха група туристи, но тях кучето не ги лая с такава злоба. Като се наканихме да си тръгваме с Митко му казах да изчака. Минах покрай кучето и сцената се повтори – лай със злоба, опъване на веригата до скъсване, пяна на устата. После Митко мина. Кучето излая небрежно 2-3 пъти и млъкна. Явно съм нечист. Или съм обладан от нещо дяволско. Или съм лош. Не знам. Малко ми стана гадно от това. Сигурно е истина, защото нали животните най-добре ги усещат тия неща.
       По пътя на връщане ни качи такси, дори без да му махаме и без да плащаме. Аз слязох на разклона преди статуята на Исус, а таксито продължи с Митко към Тетевен, откъдето мислеше да мине той. Моята посока беше Ябланица. Пак преваляваше. Повървях и стигнах началото на градчето. Там нямаше нищо, освен табелата Ябланица. Качи ме човекът, който ни беше откарал до манастира. Той ме изкара на магистралата. Аз повървях малко, докато стигна едни табелки, защото не исках да повторя грешката от Търново и да стопирам в другата посока. Този път уцелих пътя. Не след дълго ме качи един бус, който теглеше ремарке с натоварен автомобил – някакво „Пежо”. Аз седнах отпред, до шофьора, а другият беше отзад. Чудех се защо ли е там. Шофьорът пусна радиото. Чу се някаква приятна музика, после започна говорене. Мислех, че е нещо между песните, но се оказа, че е български филм. Питах дали това е само за слушане, но шофьорът ми показа екранът точно зад гърбовете ми. Тия двамата се сменяха да шофират и така се редуваха и да гледат филми отзад. Голям кеф. Филмът трябва да е бил „Бон шанс, инспекторе”, по едно време споменаха тази фраза там. Беше смешен и ми се прииска да съм отзад и да гледам.
       В София шофьорите се смениха и завиха към летището, а аз си хванах 22 и се прибрах вкъщи.