автор: gorski

Домът ми оглушал е, сякаш е пустиня,
откакто ти, Оршуло скъпа, си замина!
Уж има хора, всички налице сме божем,
а без една душица весела не можем.
Говореше и пееше ти вместо всички,
навред подскачаше, размахала ръчички.
Ти не допусна майка ти от теб да страда,
не беше за баща си грижа, а отрада.
Прегръщаше ту мен, ту нея, със смеха си
не позволи на никого да се навъси.
Сега отвсякъде настъпва пустотата,
смеха го няма, няма я играта.
Полъхва скръб от всеки кът, от всяка дреха
и не намира моето сърце утеха.

Превод: Иван Вълев