автор: vella

Пространството, което не откривам никъде
в дом ,в работа, дори и в мен,
и знам че то не е метафора
така ми липсваше през онзи ден.
Разпръсквах себе си през ситото
на фалша и на гордостта, и търсех
глътка искреност в мрака на деня.
Но не , аз не намирам тази чистота,
пространството ми се изпълва единствено с тъга.
Притискат ме днес думите им, душат ме през нощта,
обиждат ме с презрение,крещят-защо не си с нас?
Отказвам се да търся прилики в добрата им страна,
отказвам се да обяснявам, че трябва ни по малко свобода.
Опитвам се ,дори да е безмислено, поне любов да съхраня,
да консервирам малко от приятелство и от надеждата да заделя,
за времената в които детството ще е единствената ни игра.