автор: Elven

- Добре ли е ухото ти?- попита тя, когато той свали апарата.
- Все още не чувам с него, но нали знаеш… не е нужно да викаш. Гледай ме в очите, това е единственото нещо, което искам.
- Имам чувството, че глухите са много по- щастливи в това отношение. И на мен ми се иска хората да ме гледат в очите, когато им говоря или когато те ми говорят.
- Не е чак толкова трудно, но рядко се случва.
Морето беше толкова черно тази вечер. Вълните поливаха брега и отнемаха част от него с всеки удар. Елт седеше с брат си на брега и гледаше към него.
- Е?- започна Айри.- Кажи нещо. Не съм те виждал от много време.
- Надявам се, че въпросът не е "как си?"…
- Не. Не е.
Тя гледаше нещо, което се намираше някъде из пясъка, докато не говореше с Айри. Както винаги й отнемаше време да измисли какво точно трябва да каже.
- Виждам, че все още говориш малко и бавно.- каза той вместо нея.
- Това не е съвсем вярно. Имам си нещо на ум.
- А, да! Какви неща имаш на ум?
- Искам да бъда рисунка. Рисунките… те са по- по-…
- Рисунките нямат нищо, сестричке. Нищичко. А ти имаш мен.
Тя го погледна заинтересовано и нещо й присветна.
- Знаеш колко много неща имам да ти казвам, нали. И все пак ти беше в Москва, не аз. Би трябвало ти да ми разказваш колко е било хубаво там.
- Там е хубаво и ти знаеш това, Елт. И въпреки това си мисля, че нямам какво да ти кажа. Отиваш ли да работиш, имаш само това пред теб. Не можеш да кажеш същото, когато имаш цял ден пред себе си.
- Запознаваш се с нови хора и все пак вършиш нещо.
- А ако съм забелязал, че вършиш едно и също всеки ден… нямаш време да мислиш за нещо друго, за което хората по принцип не мислят.
Елт поклати неудобрително глава.
- Да… знам, че цяла година не правя нищо, а вместо това мисля за друго, "за което хората по принцип не мислят", но да не би да мислиш, че ми е приятно. Започваш да ставаш по- различен от хората, които те заобикалят… или поне тези, които по принцип те заобикалят. Цяла ваканция бях сама. Напълно сама. Замислих се за твърде много неща, които не си заслужаваха.
- А какви са хората, които по принцип те заобикалят?- попита Айри.
- Сега… ядосах се, когато един ден се обадих на една моя приятелка…
"Не я бах чувала от много време, а тя не ми се обаждаше. От други хора разбрах, че тя има работа и всеки ден ходи на разходки и се забавлява. Даваха ми я за пример и какво ли още не… да бъда като нея и да се забавлявам. Когато й се обадих тя сама ми се похвали за всичко това, защото аз не говорех много. Както можеш да се досетиш аз нямах какво да й кажа, че да й е интересно. Все пак през цялото това време, когато аз седях в къщи и мислех за мои неща, тя е била на плаж, дискотеки, кафета…"
- А ти защо не правиш като нея? Защо не следваш нейния пример?- прекъсна я Айри.
Елт се втренчи в него изплашено и в същото време ядосано. После сложи ръка зад врата си и попита:
- Защо казваш това?
- Интересно ми е да знам. Защо изпитваш такова отвращение към места като плаж, кафе… дискотека.
- Тези места имат съвсем друго значение за мен, а някои от тях изобщо не ме засягат. Сякаш не знаеш, че имам алергия от слънцето и не мога да ходя на плаж през деня. Сякаш не знаеш, че се страхувам от много хора на едно място и не мога да издържам присъствието им.
- Знам това. Какво ти каза приятелката ти, когато ти се обади?
- Тя попита…
"А ти как си?- най неприятни въпрос и все пак тя го каза, за да не мълчи съвсем. Казах й, че няма да й е интересно това, което съм правила и тя каза… цитирам: "Така ли? Тук е много хубаво и по- интересно." Няма да споменавам как нарече мястото. Бих предпочела да го забравя. А когато аз я попитах, кое точно е по- интересно тя ми отговори точно това, което очаквах да чуя: работата, кафетата, дискотеките…"
- Не мога да повярвам, че хората може да са толкова еднообразни!- ядоса се Елт.- Знам, че аз не съм толкова интересна, но поне се опитвам да мисля различно.
- Аз мога да повярвам.- каза спокойно Айри.- Чудя се как все още не си го проумяла. Не ти казвам да ставаш като тях… просто се дръж така, че да не ставаш темерут в очите на другите. Усмихвай се.
Елт се усмихна подигравателно.
- Добре…- започна тя.- Не мога да споря с теб, а и нямам какво да кажа в моя защита.
- Че аз не те обвинявам като другите ти приятели, които се чудат, как можеш да си губиш времето с мислене. Ясно ми е всичко. Да речем, че не искаш да правиш тези неща, които другите правят през лятната ваканция. Тогава какво искаш да правиш? Да си седиш в къщи?
- Не… вече казах, че не искам това. Все пак правех това вече три месеца и не искам да се повтаря. Бих заминала за друго място с други хора… и съвсем други приети навици.
- Москва?
- Да… Москва! Само че… не може да стане, както се получи с теб и сестра ни. Вие знаете руски, а аз не. Започвам да мисля, че съм ощетена.
- За руския- да, но за всичко останало… не мисля.
- Можеш да плуваш, нали. Аз не мога.
- Ако започнеш да се сравняваш с хората, до къде смяташ да стигнеш?
За момент тя се засрами. Стана и тръгна към морето. Айри се беше върнал от Москва едва сега, през есента. Училището беше почнало, а морето беше ядосано и самотно. Препълнените плажове, които плашеха Елт толкова много, вече бяха само за нея… и за брат й.
- Хубаво. Съгласна съм.
Те станаха от пясъка и тръгнаха към моста. Беше толкова тъмно. Нищо не се виждаше… само пътят пред тях. Чуваше се вълнуващото се море и се усещаше студеният вятър. Елт си свали палтото и разпери ръце за да прегърне студа… сякаш искаше да го стопли. Затвори си очите и след като отново погледна към края на дългия мост, който свършваше навътре в морето, изведнъж й се стори нещо.
- Не! Чакай!- провикна се тя и хукна през тъмнината. Айри, който държеше палтото й, погледна сестра си, която тичаше към бордюра. Елт така се беше засилила, че щом стигна края на моста, прескочи предпазните железа и се гмурна в тъмната вода.
- Ти не си добре!- каза Айри неангажиращо и мина с ръка през късата си рошава червена коса. В тази студена есенна вечер Айри беше облечен с любимото му дълго палто, което беше доста хипарско… какъвто е и самият той. Като характер той беше невероятен човек и единственото нещо, което му носеше неудобство в живота, беше едното му ухо, което беше глухо. Айри, както и Ди, които помежду си са много добри приятели, бяха най- подходящите слушатели на Елт, най- малкото защото почти никога не я взимаха на сериозно, но поне я слушаха. Както и сега, действията на по- малката му сестра не оказаха кой-знае-какво влияние на Айри.
- Как ти се стори водата?
- Студена е.
- Болна ли се чувстваш вече?
- Има време.- така каза Елт, когато вече беше напълно извън морето и изтискваше косата си, докато падне и последната капка морка вода. Айри я изгледа умно и каза:
- Е.. защо скочи от моста? Трябва да има обяснение.
- Не съм луда Айри. По днешните стандарти всички са луди, когато се напият или просто, когато им е весело. Не съм ли права? Да си луд е нещо много модерно.
- Ти ще ми кажеш. Да не видя нещо… като преди шест години?
Елт се замисли и каза:
- Помня да. Не беше особено хубаво. Говориш за историята за хамстера, нали.
- Именно.
Самата история се състоеше в това, че когато Елт била на десет години й се сторило, че убива хамстер. Всичко започнало в къщата на едно тяхно приятелско семейство, където хамстерът бил домашен любимец. Малкото десетгодишно момиче без да иска убило въображаемо животно и се паникьосало и започнало да вика като лудо. Според всички други хамстерът е бил и все още е щял да бъде в къщата, ако не беше умрял наистина преди две години… от старост.
- Защо не повярва на всички, когато се опитаха да ти кажат, че хамстерът не е мъртъв?
- Защото е трудно да повярваш на куп по- големи хора, които те лъжат всеки ден, че ядеш торта, когато всъщност това е суфле от тиквички. А и аз го видях със собствените си очи… нямаш представа колко се уплаших. Беше като кошмар. Бях склонна да помисля, че съм сънувала, но всички помнят тази случка. И ти… всъщност повярвах само на теб и на очите си след една година, когато споменът беше избледнял и аз се осмелих да погледна мястото, където хамстерът живееше. Да… беше там. Явно другата мишка съм си я измислила аз. Звучи налудничаво.
- А другият случай?
- Той беше прекален… това, което все още ме ужасява е, че беше съвсем скоро. Преди две години.
- Аз така и не разбрах какво беше станало.
- Случи ми се нещо много… глупаво. После около месец говорех с реплики от библията и ме затвориха в къщи, за да не плаша съучениците ми.
- Елт… ти си атеистка.
- Да, такава съм. Но според мен всяко дете поне малко вярва в Бог. Поне така ми се иска. Защото, знаеш ли… вярата не е зло. Може би прави хората малко глупави, но не и зли. Единствената причина, поради която не вярвам в Бог е, че той нищо не е направил за мен и… че просто наукана доказва обратното на неговото съществуване.
- Знам причините. И аз съм атеист.
- Но често се обръщаш към Бога и към Дявола, нали.
- Това е навик от детството.
- Именно! Едва когато вече не си дете, ставаш атеист, но детските навици остават.
Както винаги те си говореха с кратки изречения, мислейки по един и същ начин, говорейки бавно и сигурно в убежденията си… един от малкото моменти, в които Елт не се караше с никой.
- Ами онзи път, когато беше видяла рая от земята?- попита Айри след кратка пауза.
- Това беше сън. Сто процента беше сън! Не го намесвай, само защото е по темата. При това… ужасна тема. Има връзка с толкова много неща, които не зависят от хората.
- А от какво? Именно от хората зависи вярата.
- Благодаря, Айри. Така е… ами… видях нещо. Стори ми се, че някой скача от моста. Но сега е тъмно и всичко може да се види, нали. Не е нищо страшно.
Той я прегърна и заедно тръгнаха към къщи. С морето никой не се сбогува, защото всички чувства, които човек изпитва щом го види, трябва да си останат чувства. Не бива да бъдат запечатани на лист, защото тогава се превръщат просто в текст, не носещ нищо на хората, които го четат, защото те изпитват свои лични усещания щом видят морето.
- В този случай- помисли си Елт.- трябва да останем егоисти.

'Сребърната Елт' [ книга втора - глава трета ]
01.10.2003