Към пет часа сутринта все още не беше успяла да заспи, когато ужасяващо скрибуцане разтърси сякаш цялата до сега тиха стая. Елт се извърна и не можеше да види източника през тъмнината. Със замах тя стовари възглавницата върху главата си и направи опит да заглуши звука, който стана още по- силен.
- По дяволите!
Тя направи усилие, изправи се на леглото и изведнуж се тръшна отново. Твърде много и се спеше за всякакви други действия. Въпреки че до сега се опитваше да заспи без никакъв успех, тя нито можеше да стане и да цъкне лампата, нито да се унесе в сладък сън. В резултат на това, че тя се размърда шумно, звукът спря. Явно щурецът се бе уплашил. Елт се ослуша. След около пет минути нещото пак заскрибуца.
- А! Защо? Защо?
Тя се размърда пак и шумът спря. Сега имаше още пет минути за да заспи непробудно, за да не я дразни "песента". Очите й се затвориха с мъка. Бяха твърде раздразнени за сън и твърде уморени за да стоят отворени. Скоро слънцето щеше да изгрее и през голямата редица прозорци щеше да навлезе един много приятен слънчев лъч, който всяка сутрин приятно изненадваше всички, само не и Елт. Заради комарите, които само й влизаха в ушите, Елт се беше преместила в хола на сгъваемия диван, точно там, където слънцето огрява най- добре. Но все още беше тъмно и приятно, толкова леко и тихо. След около час опити да спре ужасното скрибуцане, което вече не се страхуваше от шума, Елт се отказа. Още преди да изгрее слънцето, небето вече беше светло синьо. Гълъбите си издаваха своите звуци и нито едно друго малко птиче не изоставаше. Вече нямаше място за спане.
- Ставай, поспаланке!- каза едно момиче, което още с влизането си в стаята хвърли нещо по ококореното същество, легнало в леглото по средата на стаята. Очите му се бяха вперили нещастно в гледката, която откриваха прозорците. Шумът беше внезапоно престанал след влизането на момичето в стаята. Тя беше сестрата на Елт, висока, слаба и хубава, с къса, тъмно руса коса. Имаше кафеви красиви очи и сравнително рядко се усмихваше, но лицето й беше красиво и иначе. Особено много й доставяше удоволствие да трови живота на сестра си. И точно в момента на изричането на думите се беше засмяла както никога.
- Махни се!
- О не, няма!- продължи тя като се въртеше около леглото.- Леле, горкото.
- Дявол да те вземе! Махни се!- каза Елт, след като най- накрая обърна лицето си към нея и очите й добиха по- нормален, но вече ядосан израз. Сестра й се измъкна от стаята
- Не винаги е така… какво и става днес?
Елт махна завивката си, но не помръдна. Надали имаше желание.
- Млъквайте гълаби! В момента ставам с главата на долу! Поне този момент трябва да е достоен за уважение!
Пред нея всичко беше размазано и неясно. Ставайки започна да се оглежда.
"В тази къща трябва да се почисти.- помисли си тя.- Ако сестра ми не я напълни с глупости, то насекомите, ще го направят влесто нея. Като имам предвид нещо повече от "глупости". Не стигат хлебаркте, които изникват от нищото, и комарите, които изникват от нещото, каквото и да е то, ами има и бръмбари, паяци… чакай!"
Въпреки непрестанното бърборене на ум в стаята все още беше тихо. А първото нещо, което правеше Елт сутрин, беше да мисли.. да мисли и да си говори на ум. Сякаш цяла нощ не го беше правила, докато се опиваше да заспи, но всичко от тогава й се струваше толкова далеч, че нямаше на къде повече… А и за какви ли не глупости беше мислила. Тези, които не бяха безсмислени, бяха несвързани.
В ъгъла на стаята, до едно от вечномеките кресла, имаше дупка в стената, която водеше до терасата… съвсем малка дупка за кабел, но все пак твърда голяма за кабел. Естествено беше издълбана непрофесионално и все пак беше за кабел. Елт напрегна очи и след известно напрягане направи движение точно като по анимациите от най- старо време. Разтърка ги и пак погледна на там. Не че беше изненадана от това, което вижда, но все пак искаше да бъде сигурна, че това нещо няма да скори върху нея във всеки момент. То се придвижваше бавно, сякаш не му пукаше за нищо. Идваше от вън, през дупката за кабела. За да не се тревожи за него Елт се засили и скочи съвсем близо до него, залагайки на неговата ленивот и наистина- то спря да мърда.
След като се върна от банята, все още по пижама, Елт седна на пода и се облегна на стената. Започна да оглежда замръзналия на едно място скакалец. Беше голям колкото показалец на голям човек. Елт само седеше и го гледаше. Не беше особено очарована.
- Цяла нощ ми тровиш живота, не мога да повярвам.- каза тя като не беше сигурна точно на кого говори. Сложи лакътя си върху коляното си, а главата си облегна на дланта си и сега, когато вече виждаше всичко на 90 градуса й беше по- спокойно.- Така ме цепи главата. И ти си виновен. Не ме гледай така невинно. И ти си толкова мързелив, колкото и аз, обаче това не ти пречи да скрибуцаш без да се притесняваш, колко фълшиво го правиш. Хич те няма. Не ми трябваше много време за да разбера, че си скакалец и че си огромен. Не ме гледай така!
- Елт, дете!- каза сестра й като влезе пак в стаята.- Как си?
- Ха ха!
- Не, сериозно питам. "Веднъж имам време да ти отделя…
- … а ти не го вземаш на сериозно." Да знам. Това са си мои думи.
Елт се намуси и въпреки, че за секунди й се оправи настроението все още не и беше приятно. Сякаш чакаше да я заговорят пак. Все пак последните думи бяха нейни.
- Да знам.- продължи сестра й със странна преливаща обич към Елт.- Днес какво ще правиш? Ще седиш и ще си говориш с господина?
Тя наклони глава към голямото насекомо, което бавно беше започнало да се придвижва покрай стената, когато Елт беше забравила за него и беше отделила поглед от неговото местоположение, за да обърне внимание на сестра си. Цяла нощ го беше слушала и на Елт вече й беше писнало и да го гледа, така че спокойно и леко с отвращение започна своята песен:
- Ах.. хм. Аз исках да го махнеш. Страх ме е от такива неща и ти знаеш това.
- Добре.
Тя взе една кърпа и като подхвана скакалеца го изхвърли през терасата. Той не направи нищо, нито подскочи, нито недоволстваше, само разтвори крила и литна на някъде. Когато се върна при Елт, която все още седеше като мъртва, облегната на стената, момичето седна пред сестра си и я загледа очаквателно. Сега след като го нямаше гостът трябваше да се надигне. Но естесвено… не.
- Отивам на робота. Като се върна ще ти кажа нещо, което сега, може би, си твърде заспала за да разбереш. По- добре ще е да поспиш пред деня, ако не си способна да го правиш, когато другите хора го правят, нали разбираш.
- Отиваш на робота?- промърмори Елт и вдигна въпросително, но все още така заспало както и преди, глава.
- Да! Елт, само това ли запоми от всичко, което казах? Хората на моята възраст ходят. Ти ако искаш си стой на 16, както искаш. Но аз не случайно съм се родила две години по- рано от теб. И до колкото помня, това важи от много време. Все пак завърших училище.
- Защо не ми кажеш, това което имаш да ми кажеш сега?
- Брат ти ще си дойде от Москва, а аз отивам на негово място. Ще си правите компания с него и ще се махнете от тоя апартамент. Може да заминете на село, при кучето ти, или просто да хванете влака и да се върнете край морето. Тук не се живее.
Елт стана, облече се, оправи си леглото и изпрати сестра си. В този ужасен град тя чувстваше, че не се е виждала с никой от много време, но едновременно с това и не искаше да вижда никой. Самотата я караше да се чувства неспособна да проведе разговор с някой друг освен със самата себе си или със скакалеца, който не я разбираше, не осъзнаваше какво става около него, а и да правеше всичко това, нямаше дори да си направи труда да я чуе какво му говори. За щастие, той не разбира нищо.
След няколко часа вече беше толкова скучно, че не се понасяше. Тишината беше станала начин на живот за всички: за хлебарките, паяците и за бръмбарите, които не ги ловеше никаква отрова за домашни буболечки. Неприятна, но често срещана картина беше мъртва, обърнала краката хлебарка и покрай нея бягащи бръмбари, пълни непукисти. Елт вече чувстваше как ходейки се унася в сън. Ако у съседите на горния етаж се счупи нещо, всичко в апартамента би потрепнало от големия настъпил шум. Когато момичето влезе в една стая съвсем тихо, вече по инерция, вдигна поглед и се стресна. Извика толкова силно, че паяците по ъглите се размърдаха, бръмбарите изпопадаха от стените, за които едва едва се държаха, а самата Елт вече нямаше нерви и само си пукаше пръстите един по един, колкото да създава някакъв шум, който да успокои рязко променилата се обстановка.
- Какво правиш тук, по дяволите! Защо си тук!?
Тя отвори един прозорец и без всякакво мисловно действие хвана огромния нахален скакалец и го изхвърли безцеремониално. В един момент се сети, че изпитва силно отвръщение от всякакви насекоми, но след време се успокои.
- Преди, когато бях много малка,- започна тя, като влезе в стаята с паяците по ъглите, които вече се бяха поуспокоили след писъка и излязоха по- напред сякаш да я чуят какво ще каже.- за да не ме е страх от дългокраките гадинки като вас, нарочно им говорех.
"Край.- помисли си тя, като погледна ужасено към пода, където един бръмбар бягаше като луд и се удряше в стените.- Винаги съм си мислела, че съм луда, не да го кажа на глас… не ми се е случвало."
- Глупав ли си, или какво?
Бръмбарът се изкатери по една от стените и в един момент, когато рабра, че ще падне, разтвори криле и хвръкна. Полетът не беше от няй добрите и подобно на сухоземните му опити за придвижване, бръмбърът пак се удряше в стените.
- Вие насекомите сте безмозъчни същества. Дори науката го потвърждава. Бръмбарите хем могат да летят, хем само на теория. Виж се! Стига си се удрял! Унищожаваш последните шансове да постъпиш в колеж.
Елт заподскача за да го хване. В началото тя не можеше да понася тези насекоми, но откакто преди два дена беше видяла голям паяк, колкото китка, в мивката й беше все едно. Като цяло тя беше виновна за цялото страдание на тая къща, защото ако не стоеше на отворен прозорец и цъкната лампа в отчаяните си опити да се приспи с книга, насекомите нямаше да влизат опиянени в стаята, започвайки безкрайните си опити да се слеят със светлината, излизаща от електрическата крушка.
2:00 часа
Няма нужда да казвам деня. Случило ми се е нещастието да се родя сред купчина себеподобни. Как се чувствам, какво ме боли, никой не го интересува нищо свързано с мен. А и да бях първи или последен все тая… мама вече я няма. Мисля, че умря.
4:00 часа
Всичко е толкова тъмно, нищо не виждам. Само тъмнина и тъмнина и мрак, след това пак мрак… а чакайте.. мъгла! А, ето я пак тъмнината и още малко мрак. Мисля, че трябва да поработя върху акцента си.
5:00 часа
На никой не му пука за мен! Светът е гаден!
8:00 часа
А… слънце… аааааа!
19:00 часа
Има нещо красиво в безкрайната светлина, която залива необятната тъмнина на нощта, така незабелязана и внезапно настъпила… нещо голямо и красиво идва към мен. И нещо малко и жужащо.
-Здравей! Аз съм Джон! А това е приятелят ми Къш.
- О… здравейте! Имате си имена?
- Измислих си го докато бях в пашкула.
- А аз се казвам Къш, защото така ме наричат всички… Или поне това чувам непрекъснато. А? Какво е това?
- Не, Къш! Ела тука!
- Чакай. Само за малко. Искам само да се доближа до нея. Не мога да се… толкова е красиииивооо…
Аз се отдалечих от това смъртоносно и красиво нещо, което заслепи и Джон, след като изгори Къш. Горката муха.
23:00 часа
Сега мисля само… само за нея. Мисля, че открих любовта! Ще си имам деца!
- Защо трябва да завърши толкова нещастно живота на една еднодневка? Може би, защото просто е твърде кратко. Едва се промуших през пубертета и кризата на средната възраст все пак.
Чу се леко шумолене. През дупката се показа главата на скакалеца.
- Не.. не и този път.
Седейки си във вечномекото кресло, Елт хвана химикала и избута насекомото обратно на вън. Смеейки се тя остави химикала като препречи входа, смачка листа, върху който пишеше до сега и каза:
- От това няма да излезе нищо. Тук истините са това, колко е красива светлината и колко е безкрайна тъмнината (е… поне можа да прави разлика между двете), а единствените ти приятели са една муха и една пеперуда, които умират още преди да си им обяснил, колко много проблеми и мечти имаш и дори ти докато си се осъзнал и умираш. Единствената ти любов и тя умира, преди да е успяла да види децата си. От това няма да излезе нищо. Дори не мога да се поставя на мястото на горкото насекомо.
'Сребърната Елт' [ книга втора - глава първа ]
01.09.2003