автор: jonkata

Разля реката бреговете си,
отнесе песента й ланшния порой.
Изсъхна изоставения трон, а кралят
с мрака се оттегли в своите покои.

Водата онемяла в извора се върна,
косите си по камъните разпиля.
Усмивката й беше автограф –
без съжаление, в стихията й няма гняв.

Да й прилича влезе в кожата на той,
но още в погледа му –
за покорство жаден – се запъна,
а със сърцето му направо влезе в бой.

Забравил вчера, утрешния залез гони,
облизва с жажда всеки миг,
искра припламнала целува насред път,
и бяга, носи я във образи на гръб…

Моделът се усмихна вяло. Позираше на есента.