автор: des

Връщаше се.
Пътуваше по магистралата, която нямаше край.
Имаше.
Но в главата й този край беше далечна и недостижима точка. Натискаше педала на газта.
Сто и четиридесет, сто и шейсет, малко повече. Мислите й излитаха. Скоростта ги мяташе някъде в небесното. Автомобилът поемаше скоростта, но стрелката на оборотомера също подскачаше. Не искаше да тормози двигателя колкото себе си и отпускаше педала. Мятащата се лента на асфалта, профучаващите дървета и децибелите на усилената докрай уредба потушаваха, макар и донякъде, всички брутално искащи да изскочат навън недоволства, бяс, съмнения и ярост. Всичката мътилка от бълбукащи мисли искаше да стреля навън, навън, нагоре и пак нагоре, но и навътре. Че каквото събере душата за стреляне, толкова е страшно, че стреля само към себе си.
Караше в лявото платно. Ако имаше повече платна, щеше да кара в още по-лявото. Не се интересуваше, че всичко може да изчезне за миг – и пътят, и животът й, и знаеше, че дори няма да изпита съжаление.
Нещо й светна в огледалото - мигащи фарове - някой отзад искаше да му направи път. Имало и по-луди. Прибра се вдясно. Мина сребристо Ауди. Но преди да избяга Рая видя усмивката на мъжа в колата, махна й. Глупак, помисли си, поредният фукльо с лъскава кола и черни очила. Не се впечатляваше. Напротив, побесняваше, че си позволяват арогантността да се държат на пътя като недостижими. Ей сега ще те стигна! Знам си кончето. Натисна педала. Като всяко предизвикателство, това й беше добре дошло. Мислите й се притаиха някъде на задната седалка. Сега виждаше само приближаващата се задница на Аудито. За секунда погледна скоростомера – малко се стресна. Представи си подутото от плач лице на майка си пред затворения си ковчег.
Помисли си, че никой друг не я чака.
После видя светещите стопове на Аудито пред нея и също натисна спирачките. Маневрата беше внезапна, но успя да го подмине навреме.
После загуби интерес и спря до следващото крайпътно кафене. Сребристото Ауди я беше изпреварило отново, а шофьорът упорито й махаше. Рая обърна глава настрани и усили още музиката.
В кафенето шофьорите на камиони си говореха за дупките по пътищата, за неспирните дъждове и за поскъпналите цигари, кафето беше ужасно и горчиво, минералната вода – топла, а тоалетната вмирисана. Но на перваза на прозореца една бегония се переше и се напъваше да цъфне, а котката – бяла и охранена, се отърка в краката на Рая и това й беше достатъчно, за да се усмихне на барманката, която се беше захлупила тъжно в цигарен дим. Едва ли само аз имам проблеми със света и със себе си, констатира Рая, угаси цигарата си припряно и тръгна към колата.
Искаше да се върне към пътя.
Пътят.
Пътят към дома, към някое онова място, към някой, който те чака някъде – важно нещо е пътят. Ей така, само защото е път - изпълва широко отвореното ти сърце с посока, с надежда, че някакво си там нещо ще ти се случи, непорочно като най-хубавите ти сънища. Дори не е чак толкова специално къде точно отиваш.
Има и обратни пътища. Винаги има обратни пътища.
Рая се връщаше. Но дори и обратният път беше по-добре от блатото на минали невъзможности.
Някъде, след няколко километра, полицаи отбиваха пътя в другото платно. Имаше линейка.
Катастрофа, помисли си Рая. Имаше колона от коли, придвижваше се бавно.
На следващия завой едно някога лъскаво сребристо Ауди пушеше размазано в крайпътните скали.
Магистралата стана тъмносиво-черна. Като мислите и. Можеше да му се усмихне. Дори можеше да изпие едно кафе с него. Може би не беше от ония, които не можеше да понася. Може би беше нормален млад мъж, който пътува в своята посока, към своето важно място. Всичко можеше.
Вече не.