автор: perko

Отново днес е светъл слънчев ден.
Синеят небеса, блестят лазури,
но аз не съм за светлина роден.
Мен ме впечатляват само бури.

За бурята е моят благослов!
Ах, не понасям слънце да прежуря!
Моята първа пламенна любов
Срещнах във една такава буря...

Бе тъмна нощ. отвънка страховито
беснееше небесната стихия
и цепеше с продраното корито
мрачното небе Свети Илия.

Плющеше дъжд. Шуртеше във захлас,
сякаш,че настъпваше потопа.
И тук дочух отчаян женски глас
и някой на вратата ми захлопа.

Отворих пипнешком във тъмнината.
Съседката ми – с труд я разпознах.
Прощавайте! – изхлипа тя горката.
Сама съм и умирам си от страх!

Каква стихия! Нямате представа!
Продава гръмоотводи моя мъж
и при всяка буря заминава...
Ах, къде ли зъзне в тоя дъжд?!

Трепереше. По крехкото и тяло
се стичаше на ручеи вода.
Прегърнах я, завих я с одеало,
а тя се сви под моята брада.

И как се случи след това не зная?
Опари ме дъхът и изведнъж
и някакси внезапно ме замая
мирисът на женска плът и дъжд.

А тя обви с ръцете моята шия,
доразбивайки сърцето ми разбито...
А цепеше навън Свети Илия
небето, както цепи се корито.

След това е ясна процедурата...
Лежахме на дивана, без солук...
Тя си тръгна, щом утихна бурята
при Методи – нейния съпруг.



И цяло лято този тип Методи
бачкаше не жалейки снага.
Монтираше си той гръмоотводи-
ние му монтирахме рога...

А беше лято-бурно, с много мълнии,
за нашия човек голям гювеч.
Той видимо портфейла си напълни и
замина с нея нейде надалеч.

Завел я казват в топлите страни,
където ужким нямало все още
такива като мене хаймани
и толкоз сладострастно- бурни нощи.

А аз останах сам и в тоз живот
вече не участвам в авантюри.
Събуждам се среднощ облян във пот
и пак сънувам мълнии и бури...