автор: den

Сълзата се промъкваше плахо
през рехавата завеса на ресниците. Стори ми се, че е много театрална и я размазах с показалец по бузата. Показалецът бе оцветен в червено и на бузата се появи червена линия - разкривена и смешна, като прогнил конец от мартеница. Боята върху пръста бе обикновен темперов цинобър, но точно преди една година боята върху него се наричаше по-другояче - кръв!
Пътят криволичеше между едри къпини и храсти. Тук-там избухваха, като антени на богомолка, куполите на млади тополи, акации и диви круши. Предстоеше изкачването на малък хълм и аз засилих уморената кадетка. Странното бе, че опелът набра скорост и полетя нагоре. Изведнъж, зад куповете от къпини и повет, разбрах, че съм сгрешил - завоят беше по-голям от 90 градуса и при тази скорост нямаше да го взема. Отпуснах газта и започнах да помпя на секунда-две спирачките, по съвет на Ники Лауда. Винаги, когато помпам спирачките, се сещам тази статийка в някакво авто-списание, където славният пилот Лауда обясняваше как се оправя в сняг и дъжд. Съветите са едно, изпълнението друго нещо, а резултата - съвсем различен. Загубила контрол, колата се плъзна по мокрия асфалт, забравих да спомена, че ръмеше прекрасен дъждец, и странично напусна пътя. Единственото, което правех в този миг бе да стискам здраво волана, опрял крака в пода и да ... чакам.
Очакването ми бе възнаградено скоро. Опелът отряза с огледалото си няколко клона и се спря във въздуха, опрял тяло в три крехки акации. Най-тъничката беше колкото два мои показалеца, а най-здравата - не по-дебела от китката. Тази последната укроти колата, но загуби почти цялата си кора. Чу се странен вик или писък, дали бях аз, по-скоро не, защото бях онемял-пребледнял, и нещо като плясък, сякаш се късаше ремък. Колата висеше и скърцаше. Аз бавно се преместих към вратата на пътника и се измъкнах с бързината на балерина, толкова много внимавах да не килна висящата машина. Десните колела бяха опрели в земя, а левите висяха над петметрова пропаст, в дъното на която кротко хрупаше тревица бяло магаре.
Поокопитих се и потърсих помощ. Измъкна ме един усмихнат тракторист:
- Не си първият на този завой, брат, за този месец си третият!
Не ми подейства много утешително. Подадох му една леко омачкана двадесетолевка, последната:
- Пий едно за мое здраве!
- Многооо!
- Много малко е - отроних като си сепнах за преживяното - прекалено малко.
Не минах дълго време оттам. Страхувах се, а имаше и още нещо. Същата вечер ми казаха, че това е бил специален ден - Възнесение Господне. Като повечето българи и аз бях по-скоро ритуално-религиозен, отколкото истински вярващ, но нещо се скъса у мен, започна да ме човърка някаква мисъл без име и един ден пристигнах с опела там.
Следите и раните, оставени от мен, личаха още - акациите бяха одрани и с изпочупени ниски клони. Но под върха на най-силната фиданка съзрях гнездо. Приближих се и от него уплашено излетя синкава гугутка. Чу се плясък на криле, сякаш се късаше ремък. Гугутката се рееше над мен, следвана от две по-млади птици.
Като дете съм рисувал много. След това оставих това занимание, замаян от други по-глупави и важни дела. Но сега, прибирайки се вкъщи, претършувах детската и открих тези тубички темпера. И тази четка - с червена дръжка и черен косъм. Като моят опел - червената прогнила метална птица с черни брони. Днес завърших творбата си - нещо като икона, по-скоро - портрет. Няколко месеца ми отне, но днес вече съм готов. Какво съм нарисувал ли - ами един синкав гълъб, може би гугутка, а сред разперените И криле един призрачен образ на леко брадясал и с цигара в уста мъж - аз така си представям нашия млад бог.
Жена ми я погледна мимоходом и каза:
- Я, откога полетя, художнико, иска ти се да си на 20, но вече ти одъртя задника!
Беше Денят на второто ми Възнесение Господне. Бях си създал нов календар. Топнах показалец в цинобъра и се опитах да върна спомена. Помнех силния плясък на криле, сякаш се късаше ремък.
Някой беше полетял.