автор: princesa19

Не знам как да те наричам.Всяко обръщение носи сянката на баналност. А може би и всичко ,което изпитвам е банално.Така започна всичко , с въпроса за моята и твоята уникалност.
Изнервям се да пиша. Искам да чувам гласа ти, дори да ми казва най-баналните неща на света. Като Малкия принц и неговата „единствена” розичка.Той я напусна от любопитство. И то го доведе до смъртта. Пиша от самота . И за самота.Ако можех да бъда с теб , нямаше да ми дойде наум и един ред.Бих превръщала нашето ежедневие в есета. Макар че ти ме караш да се смея.На всичко и на всички. Също и на себе си.Ендорфините са важни за мозъка. И за тялото също.Тяло? Знам ,че бих те напускала. За да се върна пак.Като вълните на морето.С всяко връщане ще нося нови мидички и водорасли, за да играем с тях на пясъка. Аз – вълната и ти -брега. Прелестните лъчи на слънцето ще ни огряват за миг , докато потъна отново в бездната на моята депресия.