автор: princesa19

Започвам. Горещ юлски следобед. Сякаш жегата е размазала образите на семейството ми. Потни целувки, раздяла и посрещане. Фалшиви думи, фалшиви усмивки и колкото по-фалшиви са, толкова по-силни са прегръдките.
Става ми жал за тези объркани хора. Моето семейство.Ако можех като хирург да проникна в техните многослойни души, да изваям като скулптор нещо прекрасно и да махна ненужното. Но коя съм аз господи.Човек предполага , господ разполага.Може би това е моята обич към тях – да протягам малките си нежни ръце и да се опитвам да докосвам душите им.С желанието на малко дете да се случи бяла магия.Това е всичко, за съжаление. Другото е път.Път ,който всеки сам извървява.Всеки сам си знае посоката , тя е вътре в него, изборът го прави онова нещо в нас, наречено душа.Бог ни праща изпитанията по пътя, за да ни спаси.Да влезем пречистени в неговото царство.
Обикновено не мисля за Бог.Влизам в църква, защото мисля, че хората там са смирени, а смирението е едно от най-истинските неща.Равни в скръбта си, в надеждите си , в желанията си.След това излизаме да се борим.Всеки със своите средства, всеки със своите сили, всеки сам. Самотата е най- естественото човешко състояние според мен. Човек се ражда сам и умира сам.Болката започва с раждането и продължава до смъртта. Болката, че си жив.Това е болката от изранените нозе по пътя.Това е болката от ударените протегнати длани към другия.И както дълго вървейки след безпределната умора се замайва съзнанието, така идва магията.