автор: prashinka

ДЯДОТО пак подпираше къщата. Дядото все си мислеше, че къщата му ще падне. Когато пееше, къщата зееше празна. Никой не чуваше, когато дядото пееше.
После не беше страшно, защото имаше локви. Имаше много локви и само една обувка, а дядото знаеше, че си има лодка. Когато обувката съхнеше, нямаше никакво слънце. И съседите се направиха, че не виждат.
Дядото не познаваше времето, затова хлапетата го обичаха. Когато почваше да вали, дядото хукваше из ливадата и пръскаше ситните точици по гушките на врабчетата. После пак никой не чуваше, никой не виждаше, че в небето има око.
Дядото все подпираше къщата. Дядото все си мислеше, че къщата му ще падне. Къщата никак не беше обла, а дядото казваше, че къщата се търкаля. Те и капките се търкаляха. По лицето му. Капките бяха солени и много. Приличаха на море. Ама нали дядото си имаше само една обувка - никога не можеше да стигне до другия бряг.
Къщата имаше страшно много врати. Дядото всичките ги обичаше, затова никоя не заключваше. Само най-горната никога не отваряше - сякаш знаеше, че зад нея живееше тайната.
Дядото все подпираше къщата. Дядото все си мислеше, че къщата му ще падне. Когато тайната свърши, къщата почна да се търкаля. Тогава всички помислиха, че не дядото, ами къщата толкова грозно пее.
А кривата му обувка гниеше в най-солената локва и ни се смееше.