автор: mandir

Искаш ли да ти разкажа приказка? Така и не разбрах всъщност обичаше ли ги... Исках с теб да сътворим, да изживеем нашата приказка. За приказката декори не са нужни, те даже пречат, затварят фантазията... За да започне приказката трябват само две чаши чай, може би учебник по вещно право и курсов проект по метални конструкции. За да започне, трябват две мисли от „Мечето с много малко ум”.
От тези драски с пастела започва приказката, но ако остане на тях, ще трябва да я разказваме само на децата си и то докато са тригодишни, заедно с песничката за шапката от „Телетъбис”. Ако повярваш в приказката, тя може да те отведе на невероятни места, но ако остане само в главата ти, става шизофрения, за приказката декори не трябват, но трябват слушатели, слушатели, за да има кой да я разказва и приказката да стане плът от света край теб и за други.
Исках да ти разкажа приказка, ти да си първият ми слушател и когато приказката придобие живот, да я разказваме заедно на другите, да се бронираме с нея и за всички нашата приказка да е светлото, да чувстват вина, когато се опитат да я принизят и радост, когато спомогнат или започнат своите приказки.
Исках... Искаш ли да ти разкажа моята приказка? Тъжна и самотна ще е тя, макар и с щастлив за повечето хора край. Знаеш ли, всеки се моли на своя бог, защото всеки има своята истина. Този бог в началото е лицето на единия, вечната истина, както и да я наричат. Колкото пъти застанеш пред него като капризно дете, което се опитва да омаловажи лошата постъпка, или като момичето от харесваната от теб “Santa Baby”, което иска награда, защото не е постъпило лошо, толкова пъти светлото изчезва и накрая остава кухият идол на езичниците. Светът в момента е пълен с кухи идоли. Хората, от които се възхищаваш, са парализирани от страх, че техните богове не им говорят. Ние идваме с търпение и знания, без скрупули, чупим глинените глави на пукелите им, дори не се крием, но твоят свят така си е повярвал, че няма по-висша сила от него, че когато най-накрая идолът му се усмихне и усмивката се окаже всъщност разцепената му глава, стоите като парализирани и можете само да кажете „никому не мислех злото”....
Така и не разбрах, дали усети с колко търпение те наблюдавах и насочвах, за да заживее отново твоят идол. Проумя ли, че не можеш да скриеш нещо, от човек, който по принцип не лъже, или ако лъже, прави го внимателно и с толкова фантазия, че лъжата придобива плът, сякаш е истина. Че няма смисъл да щадиш нечие достойнство пред човек, който е оставил своето, за да е с теб. Мислиш ли, че не се досетих, че майка ти те е малтретирала като дете, заради което мразиш по-малката си сестра, че е изневерявала многократно на баща ти, но така е свирела на душата му, както те подучи да се опиташ да свириш на моята, че от не много умното, но свястно момче, е направила нещастен поробен човек, който безропотно понася капризите на оглупяла от ужас пред половин вековния си юбилей дебелана. Не бях с теб, заради всичко което си мислиш, че разкри, а заради онова, което сам видях и ми хареса.
Ние победихме и твоят свят се разпада. Ние, които чакахме и се свивахме, които вярвахме, че който работи, ще получава, че който обича, ще бъде обичан. Тъжно е, че накрая останахме самотни сред много хора. Тъжно е, че намерих, повече разбиране и нежни чувства у нещастно омъжена жена, която просто изнася част от проблема си извън дома, отколкото в теб, докато бяхме заедно. Тъжно е,че тя, която е и по-красива и по-мила от теб, има повече чувство за такт и достойнство, и макар че връзката й с мен е отричана от обществото, са я имали много по-малко мъже и на практика лъже един, който си го заслужава, щом се е стигнало до тук. Тъжно е, защото аз не заслужавах да съм на средата на глупостите ти, приятна почивка и отправна точка за нови. Никой не заслужава да бъде лъган така.
И все пак това е приказка, сложна и завързана като Шекспирова драма, в която обаче има почти изцяло шутове и глупаци. Приказка, която ще добие плът, защото вече е само моя и ще свърши с мен. Искаш ли да ти разкажа приказка????