автор: duende

Поет дъх с мъка
след два пакета виктори -
потъва в дробовете ми студената вечер.
Не, утро е....как мойта мрежеста предпазливост
ти с ласката си тази нощ съблече?
Балконът ни прегръща като мрежа
и слънцето протяга се зад ъгъла на снимка избеляла.
По чудо пак - обърка ли се времето,
студена сянка на луна в небето е изгряла.

Но тя всъщност си отива, това е споменът за нея...
И за нашата нощ, която в погледа ти тлее.

Преди да се спука портокала
на подранилото немирно слънце,
преди да стане време да си тръгваш...

Нека те прегърна и попия,
с целувка бледата следа на нощна нежност.

Пред нас премерено се обръщат цветовете
на града събуждащ се от дрямка,
като огледални преспапиета
сутрешният лъч поглъща загадъчната сянка.

Остани още секунда,
нека изпушим по цигара.
От сега предчувствам че ще е горчиво,
вратата след себе си като затваряш.

Нека после утрото сънливо
твойта диря да прореже.
Снощи не бе много диво,
стараех се да бъда нежен.

Дали ти ще се обадиш,
ако не издържа да го сторя първи?
Малка война на каскади
от гордост ни чака тепърва.

Е, хайде, довиждане денем..
Недей да ме гледаш така...
Да, тази нощ изпихме копнежа,
но все още сме с чаша в ръка ;)