автор: perko

Кога точно се е появила професията политик
не е известно, но определено се знае, че това е втората древна професия на тази земя. И като такава, тя естествено няма как да не наследи прийомите и чалъмите на първата древна професия.Това до голяма степен обяснява взаимоотношенията между политиците и народа, които на различните етапи на човешкото развитие, колкото и сложни и многогранни да са били, винаги са могли да бъдат илюстрирани с някоя от позициите на Кама Сутра. Затуй всички политици се делят обикновено на два вида - едните, които прикривайки се под маската на добрoто, онождат своя народ и другите, които го онождат, така да се каже, откровено, без да се прикриват. И едва на финала на този явно откровен акт, когато всъщност трябва да се плаща, се разбира крехката разлика между двете древни професии. Политиците са убедени, че не дължат никакви пари на народа си за осъществената с него интимност, т.е. те се оправдават с факта, че народът не е гювендия, а напълно порядъчна жена, на която естествено никой не плаща. А народът иска да му се плати...
Виж, помежду си политическите мъже предпочитат да се делят на леви и десни, на консерватори и либерали и т. н., но къде е точната граница на това разделение не е известно. Много от тях се хвалят по време на предизборните кампании, например, че са леви, оставайки си по същество неистово десни и обратно всички консерватори се надпреварват кой от тях да обещава по-либерално. Често пък можем да станем свидетели на това, как някой заклет либерал автоматично се превръща в консерватор, разбирайки в една прекрасна сутрин, че през нощта са му задигнали колата.
Изобщо не им е лесно на политиците. Хем не трябва да показват, че са богати, защото неминуемо възниква въпросът как са забогатели, хем, за да станат политици, им трябват изключително много, много пари. Никой новак не може да си представи защо трябва да се харчат толкова пари, за да се влезе в политиката. Не може, защото не знае какво става вътре.
А политиците знаят какво става. Те не се ласкаят от славата, знаейки, че славата е бързоразваляща се стока и много скоро замирисва. Затова влагат в предизборните кампании огромни пари с една-едничка цел - да изкарат след това други пари, известни ни като пари прим. Защото в политиката, както и в пълнокръвния живот с особена сила важи златното правило, че у когото е златото, той диктува правилата. Не знам защо нашият народ е трансформирал това толкова конкретно правило в някаква друга, твърде мътна и мъглява дефиниция, за това, кой уж има право да поръчва музиката.
Нас постоянно, на протежение на цялото ни безметежно детство са ни учили, че трябва да вярваме в човека, но едва като пораснем и се заслушаме в иначе красивата лексика на политиците, се убеждаваме - да!, на хората трябва да се вярва, но ако не са политици.
Тежък е животът на българския политик. Намеси се във властта, забогатее - казват му "подлец", излезе от политиката чист - наричат го глупак. А политикът е безобидно същество, за което се знае,че обикновено слуша, говори или гласува, но през по-голямото време просто кротичко си седи. Неизвестно откъде се е родило нелепото подозрение, че кормилото на властта е оня неизменен атрибут, от който следва задължително да се снемат пръстови отпечатъци. Сигурно е така, защото някакви си жалки 90-95% от всички политици развалят с постъпките и действията си иначе безупречната репутация и имидж на останалите честни и почтени управляващи.
Всъщност, навсякъде по света честните и почтени политици се наричат "държавни мъже". У нас тази титла се присъжда по давност, като за това не е достатъчно да си бил в политиката примерно десет години, ами трябва още да са минали и поне приблизително толкова, откакто си гушнал букета. Затова в реалния живот се получава така, че нас вместо държавни мъже, към "светлото" бъдеще обикновено ни водят хора с тъмно минало.
Някой беше казал, че в живота най-важното е да знаеш откъде духа вятърът, останалото идва с годините. Това го е измислил, сигурен съм, някой от нашите политици. Както и оная Божия заповед "Не кради!", също сигурно е измислена от тях, защото те просто не обичат конкуренцията.
Великият американец Томас Джеферсън пък беше казал, че цялото изкуство на управлението се състои от изкуството да бъдеш честен. Това обаче може да е вярно в читанките на САЩ, тук не е. Тука пътят към Голямата политика преминава задължително през Големия секс. А там, както всички знаем, почтеността и човечността са качества, които с нищо не помагат на партньорите.