автор: F-genii

Живееше едно охлювче. Такова едно – мъничко и беличко. То носеше на гърба си единственото свое притежание - своята крехка къщичка и се разхождаше из зелените треви, където имаше влага и храна в достатъчни количества.
Със всеки изминал ден то растеше, а като ходеше на училище, ставаше все по-знаещо и все по-можещо.
В училище, се сблъска с такава развлекателна задачка:
Един охлюв се изкачва по един стълб. През деня се изкачва един метър нагоре, а през нощта се плъзга половин метър надолу. За колко дни ще изкачи стълб висок двадесет метра?
Охлювчето беше я решило, но тъй като му се струваше, че тук става дума за него, реши, че някога ще провери тази задачка на практика.
Един ден завърши училище. Дошло бе време да поеме живота в ръцете си. Започна да работи, а на работа трябваше да се състезава с другите охлювчета и да доказва, колко е по-добро от тях.
Щом доби достатъчно самочувствие, охлювчето реши, че е дошло време за неговата задачка. Хареса си един стълб, чийто връх не се виждаше, събра сили и пое трудния път нагоре.
Денем то се катереше нагоре, а нощем се плъзгаше надолу. Пак се катереше и пак се плъзгаше. Със всеки изминал ден се амбицираше все повече и повече.
Случваше се неговият стълб се доближи до някой друг, а там се оказваше, че има друго охлювче. Нашият забързан герой го бутваше уж случайно, другото охлювче падаше долу, а той се подсмихваше и си казваше: „Какъв слабак!” – и продължаваше още по-уверено нагоре.
Времето вървеше, а охлювчето започна да захитрява. Катереше се нощем, когато беше по-влажно, а през деня си почиваше, защото тогава беше по-сухо и се плъзгаше по-малко надолу.
Охлювчето се издигаше все по-високо и по-високо. От време на време то се провикваше: „Вижте къде съм!... Вижте колко съм нависоко!...”
Другите охлювчета бяха изостанали някъде надолу. По стълбовете наоколо само тук там се виждаше по някое друго.
Нашето охлювче не мислеше да спира. То искаше да изпревари всички, да бъде най-високо от всички. Да се качи толкова нависоко, че като спре да се катери, колкото и да се плъзга надолу, да бъде все там горе, много по-високо от всички.
- Давай нагоре!... И още!... И още!... Давай!... Давай!...
То вече се катереше и денем и нощем, без почивка - друг път щеше да почива.
- Вижте ме къде стигнах!
- Давай!... Давай!... Нагоре!... Нагоре!...
- Ехеййййй......., вижте мееееее.......
- Още!... Още!... Давай!...Давай!...
Другите бяха изостанали.
- Ех какви са нещастници!
- Аз съм много добър!
- Аз съм върхът, а те се блъскат някъде там долу из треволяка!
- Давай нагоре!... Още!... Още!...
Издигайки се нагоре охлювчето ставаше все по-едро и все по-лъскаво.
- Ееехооо... Гледайте насааааам!
- Гледайтеееее.....Вижте ме, къдеее съъъъъм!
- Гледайте... Вижте...
- Гледай...
- Виж...
- Гле...
- Ви...
- Г...
- Г...
.......
Гърлото му беше пресъхнало.
.......
Със всеки изминал ден ставаше все по-трудно да се помръдне.
Някакъв слаб глас му нашепваше:
„Пусни се! Пусни се!”
„Да се пусна?” – мислеше си охлювчето, плътно затворено в черупката си – „Да не съм луд?... Толкова усилия да отидат на вятъра!”
„Да сляза там долу при онези?”
„Трябва да има начин за оцеляване, друг начин да ме има още на този свят.”
„Как така да зарежа всичко и да започна всичко отначало!”
„Не! В никакъв случай!”
„Никога!...”
„Няма!...”
„Ник...”
„Ни...”
„Н...”
„.....”
„...”
„.”

От две седмици не беше валяло. По небето не се виждаха никакви облачета, а денем слънцето печеше толкова силно, сякаш се опитваше да изпече някаква безкрайно голяма баница.
Високите тънки тревички бяха огънали върхове под тежестта на изкачилите се по тях охлювчета. Те бяха залепнали там и със всеки изминал ден все повече изсъхваха. Бавно и полека заедно с влагата от тях си отиваше и животът. За да оцелеят трябваше да направят само едно – да се пуснат. Тогава щяха да тупнат в тревата при другите охлювчета, където влагата от росата през нощта поддържаше живота.

- Мамо, мамо! Виж колко са красиви! – извика малкото момиченце на майка си, и посочи тревичките с охлювчета.
Двете внимателно откъснаха няколко от тях.
В къщи ги поставиха във ваза с други цветя. Огънали се над тях, тревичките сякаш нещо им нашепваха.
Живата природа беше влязла в къщи.
Виж само, колко е красиво!