Онези, лудите, не знаеха
какво правят...
Хвърляха
пепел в очите ми - дано ослепея
и да не мога виждам
простора ти.
Там, под бистрия ручей
смъквах изцапаната дрипа
от дяволската злъч...
И миех... Миех!
До нежност гола,
водата ме изпиваше.
Потичаше кръв,
червена като окото на луната -
единствен свидетел,
когато отсичаха на гилотината
тишината ми... Бялата.
Змей многоглав бях. Отново
се раждах.
После бесните
ме кръщаваха
в мътна вода...
Измисляха имената ми
всеки път.
Когато ме плюеха, забравяха
истинското ми име.
Всъщност за него живея.
След тебе.
Посях го под дървото,
когато се раждаха децата ни.
Държа го в ръцете си,
когато прегръщам студения
камък,
по-който се стичат твоите
сълзи.
Аз вече ме мога да плача.
Изплаках се.
Но помня
черната неделя
на най-светлия празник.
И съм жива още...
да те обичам в стих.