автор: Elven

Вървях със сестра ми по една улица и мълчахме, защото аз.. аз бях заета със съвсем друг разговор. Онова нещо пак ми досаждаше и ме разяждаше от вътре с глупостите му… по- точно… глупостите й!
- Защо млъкна?- попитах аз.
- Разбрах, че не съм желана.
Това беше. Всички започват да ме изненадват… дори вътрешният ми глас.
След известно време стигнахме до мястото, където улицата свършваше и перпендикулярно я пресичаше друга улица. Аз се протегнах и усетих как толкова много ми се спи, че малко ми оставаше да помоля сестра ми да ме носи през останалия път.
- Елт,- каза сестра ми и ме побутна като прекъсна тъй блаженото ми протягане.- погледни! Черна котка на пътя.
- Не ми казвай, че си суеверна.- казах аз като погледнах към бледото й лице.
- Не, не съм.
Котката не беше много умна. Седеше точно по средата на шосето и не мърдаше. Самото място не беше много открито и претрупано с минаващи коли, но такива неща ме изнервят не малко.
- Има глупави животни сестричке… това е факт.
След като казах това тръгнах към черната котка. Точно тогава реши да се появи една от "любимите" ми коли… тези червените с открити предници и открити капаци. Да речем, че колата беше хубава, а човекът в нея не беше, но и на колата скоростта й не беше правилна. Когато сестра ми видя колата ме хвана за ръката и ме дръпна обратно на тротoара.
- Без каскади!- каза тя.
- Това значи и без котката!
Аз се отскубнах от нея и реших да довърша започнатото. Чух виковете на сестра ми и в следващия момент видях фаровете и червената предница на страхотната кола, която ми се размина на косъм. Грабнах котката и се спрях на другия тротуар. Колата спря шумно, а котката се размърда нервно, одра ме по врата, скочи и тръгна на някъде.
След този начин на изказване на благодарност аз се намръщих, но нямах време да изкажа възмущението си…
- Ей ти! Я гледай къде пресичаш, глупачке такава!
Явно освен голяма кола, той имаше голямо самочувствие и естествено… малко мозък. Може би щях да го подмина без да кажа нищо… но сега вече ми кипна. И все пак на мен ми се размина, защото сестра ми го започна първа:
- А ти гледай къде караш, говедо! Така ли се кара кола?
Голямата мутра излезе от невероятната си кола. Започна дълъг спор, в който аз не взех участие. Наистина… не ми се иска да го пиша, защото не е за пред хора. А самите хора около нас в този момент не взеха страна. В подобни случаи те наистина предпочитат да седят на страна и това е истината за хората! Аз седях, държах врата си и гледах как сестра ми нарежда нещото с колата му, но и той не стоеше просто така. В този спор обаче тя не погледна нито веднъж към мен… явно нямаше нужда от помощ.
Аз обърнах гръб на всичко и тръгнах на някъде.
- Знаеш ли, - започнах аз на вътрешния ми глас.- не съм казала, че не те искам. Просто искам да ми помагаш понякога… искам да кажа… сега се чувствам все едно обяснявам нещо пред някой, към който изпитвам голяма вина… Не искам песимизма. Но и оптимизма не искам. Просто вече ми дойде до гуша от нещата които искам. Искам някаква сребърна среда, защото не обичам златото.
- Е… добре.- каза тя спокойно… с онова спокойствие, което на мен ми липсваше точно в този момент, когато сърцето ми биеше като лудо.
- И тогава ще мога сама да си кажа каква да съм, без да следвам определени правила. А дори това не е толкова важно. Къде е проблемът, ако просто тръгна да търся нещо различно от стандартните цели… всичко останало няма значение!
Значи нямаше да мисля за пари, кариера, любов и хубав живот. Нямаше да мисля за това колко са лоши другите и нямаше да обръщам внимание на липсата на късмет, която ме преследваше. Както и да е… трябваше ми още малко време да бъда дете, а не да стана възрастен, докато все още има място за мечти и надежда.

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава осма ]
29.04.2003