автор: eurochild

Седя. Наблюдавам. Добър ден, Тъга!... Успях да се промъкна съвсем близо, там където никой не прониква... Добър ден, Пустота!... Добре дошли Празни дни, Безмълвни нощи, Бездиханна свобода...! Ще видя това, което никой не може да види.
Поемам бавно по тъмен лабиринт. Търся и изисквам нещо повече. Искам да се науча да виждам отвъд буквалното и ясното, онази абстрактната страна, невидима, неповторима... Изпълнена съм с дивия бунт и непримиримостта на неопитомена пантера. Искам да живея с грацията на смисъла...! Преминавам през тунел. Колко е безжизнено! Никакъв трепет. Никъде! Нито капчица живот. Добър ден, Тъга! Всичко е сковано, сковано, сковано... Замръзнало. Някакво восъчно мазило лъщи, покрива всичко. Тънък слой лак блести върху картон. Оцветени восъчни маски. Лъскав восък... Тънък лак... Струва ми се, че някой отвън монотонно и упорито повтаря едно и също, едни и същи прости думи, като хипнотизатор, който ми внушава усещанията си... Дали опитите да виждат абстрактността карат някои хора да полудяват? Толкова ли е прекрасно да се пренесеш в света на чувствата? Толкова ли е трудно да съществуваш там? Това ли е най- страшното, което може да ти се случи? Да изгубиш нуждата от материалност? Нима не е прекрасно?! Лудостта ли е абсолютното щастие?
Добър ден, Щастие! Чувствам, че тук има живот, има действителност, и че се оформя, расте... Ето го Живота, хванат е, тупти в красивите, чисти форми...
Някъде се чу вик, после крясък, а после тишина, която заличи измамата, че някъде някой се смее... Никакъв трепет. Нищо! Това са гипсови отливки. Копия. Никакво чувство за щастие. Нито капчица живот. Илюзия. Самовнушение. Всичко е кухо. Кух калъп от цветен восък. Всичко е мъртво, мъртво! Мъртва звезда!
Добър ден, Тъга! Сама съм. Сама на угаснала звзда. Животът е другаде... Разпилявам се. Разпръсквам се. Стопявам се. Пламвам изведнъж, а след миг от мен вече не е останало нищо друго освен прах- мъничък, сивичък, нежен, като безброй морски песъчинки. Превръщам се в звезден прах и дразня очите ти. Светя. Искря. Сияя. Искам да открия всички отговори. Безумно, безспирно, безсрамно... Какво е свобода, коя е истината, къде е щастието? Любовта? Съдбата? Искам нещо красиво. Искам звзди. И вятър. Тишина.
Добър ден, Тишина! Оставете ме да усетя, че живея, да ви покажа, че мога! Да изгоря! Слънцето е близо, усещам как лъчите му ме драскат, като остри ледени късове, и толкова горещи...! Опияняващо, пленяващо чувство за близост, превръщащо се в безкрайност...!
А всъщност, снегът е замръзнал дъжд. Самотата- приказна. Възрастните хора са много, много чудновати. Светът- ефимерен, необясним. Слънцето- вечност... А вечността- страх...
Ужасно ми е, страшно ми е зле... Спасете ме! Или докрай ме изгорете!
Летя...! Сливам се и се отделям, сякаш това е най- естественото сливане на едно цяло с друго цяло... Искрящи водопади, падащи луни, цветя, вятър, тишина...
Тишина. Отново тъмен тунел от тъмен лабиринт.
Небесният триъгълник, който виждам от мястото си, е оголен от дневните облаци. Отрупан със звезди, той потрепва под чистото дихание и плъстените криле на нощта пляскат бавно около мене. Къде ще иде тази нощ, в която аз вече не си принадлежа?
Всеки път, когато ми се е струвало, че съм долявяла дълбокия смисъл на света, винаги ме е разтърсвала неговата простота. Добър ден, Простота!
А може би всичко е търсене. Може би- желание. Може би- сглобяване на мигове. Може би, с малко тъга, можеш да събереш себе си и всичко в една шепа думи...
Думи, думи, думи... Искам просто да почувствате, че нещо се променя!
Добър ден, Тъга!
Останалото е мълчание!