автор: Elven

[по разказ на Туве Янсон]

Отидох на вила сама за два дена с надеждата, че ще си помогна, ще си почина, ще се завърна в света, в който живеех преди всичко това, защото преди беше различно. Сега безсънието ми ме осъжда на два дни чудене, защото тази вила беше празна. Без мебели, без врати. Само малката стаичка, която служеше за килер, имаше врата с дупка и цепки. Нямаше осветление и не беше много голяма къща. Приличаше на строеж.
Имаше само една съседна къща. В нея живееше една жена, не много стара, не много наред с главата. Смятах да прекарам известно време с нея. Но след време щях да осъзная, че тя е по- скоро повърхностна и е далеч от представите на другите хора за не много наред. Тя по- скоро беше като всички, а човекът, който беше различен, бях аз.
Излязох да изтупам един килим, който беше останал там от предишните собственици. Представих си как правя пролетно почистване и се почувствах като английска госпожица по средата на осемнадесети век, въпреки че едва ли има някаква връзка и най- вече беше през есента. До вилата имаше гора, не много гъста, с високи дървета и погледът ми едва я обхващаше, а пред вилата имаше голям морски бряг, плаж. Морето беше там, малко по- надалеч, но все пак беше там. Духаше лек вятър, бриз… красота. Времето беше много тихо. Беше толкова красиво. Споменът още е пресен.
- Ако започнеш да я тупаш от средата към краищата ще имаш по- голям успех.- това беше жената от съседната вила. Катрина Маръфов, по прякор Мърфата и никой не знае, от къде идва това.
- Приятно ми е.- казах аз и протегнах ръка.- Името ми е Елт.
- И на мен ми е приятно. Ръката ви е мръсна.
Чудесно, а сега накъде?
- Тъй като съм в тази вила само за два дни, ако желаете да дойдете на разходка с мен по брега на морето.- предложих аз.- За съжаление не мога да ви предложа да дойдете у нас на чай, защото къщата е порутена.
- Не благодаря. Аз ще ви поканя на чай, защото разходките тук не са много приятни. Елате, когато искате.
Тази жена живееше сякаш все още във времето преди около двеста години. След като си тръгна аз прибрах килима и реших направо да отида при нея. Щом отново излязох на вън, видях една купчина облаци в безкрайността, над морето. Те идваха бавно но сигурно. Тръгнах към къщата, която не беше далеч, но е и не много близо. Тя беше така разположена по плажната ивица, че през прозорците можех да се виждам като малка фигурка идваща от моята вила, движеща се покрай морето, ставаща все по- голяма и по- голяма. Малко преди да започна да вървя по плажа, набрах малко цветя, грозни и напрактика бурени. Можеше да изглежда като нарочно замислено и неучтиво. Когато повървях малко и стигнах до къщата, пред вратата имаше захвърлено порцеланово лисиче със счупено ухо. Имаше градинка с цветя, високи прозорци с бели пердета, с нюанси към розово. Не знаех какво да очаквам, когато почуках на вратата. Не знам защо, но щом тя леко се открехна, аз метнах бурените надалеч. Беше като рефлекс.
-Моля, влез.- каза Мърфата.
За какво щях да си говоря с нея. Всичко това беше направо нелепо.
- Имаш много хубава къща.,- казах аз като вече бях влязла и едва ли не нанесла се.- но не те ли е страх да живееш тук сама? Не е ли много голяма?
- Не. Не мисля.
Седнахме на една маса и уж запихме чай. Масата беше разположена до едни от големите прозорци и слънцето, което все още не беше залязло осветяваше цялата стая. Започнах да се въртя на стола.
- На вън има едно порцеланово лициче… твое е нали.
- Да.
- Защо е вън?
- Вземи го ако искаш. То вече е боклук.
Не знаех как да приема това. Реших да сменя темата.
- Знаеш ли, че може да вали.- започнах аз универсалната тема за времето.
- Е, и?
- Има много облаци, които наближават. Не си ли изпитвала страх от това, когато си била малка? От тези среднощни бури?
- Не. Не мисля, че съм. Аз не вярвам в тези неща. Не вярвам в страха, защото той само ти пречи да си живееш както подобава.
- Но хората изпитват страх. Човек не може да седи цял живот като картина и да се усмихва.
- Искаш ли още чай?
- Не съм си изпила този. Имаш много хубав сервиз. Знаеш ли, ще му отива една ваза с цветя.- изпитах страшна нужда да направя това. Станах и излязох от къщата. Взех бурените, които сега ми се виждаха по- прости, но сякаш и по- красиви от преди. После се върнах при Мърфата и като взех празната захарница набутах вътре нещастните разтения и ги турнах по средата на масата за чай.
- Виж. Изглежда добре.- казах аз и седнах на стола. Почуватвах се по- добре.
- Не мисля. Беше си по- добре преди.
Беше минало много малко време.
- Аз ще си ходя. Става късно.
- Защо просто не попиташ?- изведнъж изтърси тя.
- Моля?
- Какво ти попречи да попиташ?- ?!?!?!- Всички тези приказки за голямата къща, бурите и страха. Да не би да мислиш, че съм толкова глупава, че да не се досетя. Искаш да останеш за тази нощ тук, нали. Нали си само за два дена.
Не знам как да опиша химията в мен в този момент. Сърцето ми щеше да се пръсне, а очите ми я гледаха изпълнени с бяс и тиха лудост бушуваше в главата ми. Просто станах, взех си бурените и се запътих към вратата. Точно преди да изляза казах:
- Не, благодаря.
Отворих си вратата и хукнах по пътя си. В един момент се сетих за нещо, върнах се и взех порцелановото лисиче. После се прибрах на бегом, точно преди да се стъмни.
В началото на нощта имаше луна, която подобряваше положението ми в къщата, но след време облаците започнаха да я закриват и ставаше все по- тъмно и по- тъмно. Не можех да заспя както обикновено и сега само седях по средата на една стая и гледах към стената. Бях на втория етаж на къщата, където прозорците бяха още по- големи и виждах гората, морето и небето в далечината. Покривът заскърца все едно всеки момент ще се срути върху мен. Не знам как успях да се кача тук, защото и стълбите бяха в идеално състояние. До мен все още беше лисичето, а до него бурените се пилееха от вятъра, който нахлуваше от отворения прозорец. Изведнъж страхът, който ме владееше като малка, отново се събуди в мен и безсънието ми се обезсмисли. Започнах да се оглеждам насам- натам. После просто станах и се затичах към килера, който беше на първия етаж. Влязох и затворих вратата. Стана тъмно. Там нямаше никакви прозорци, беше тихо. Седях си в ъгъла и се опитвах да видя нещо в тъмнината. Много време мина в пълна тишина и мрак. След време станах и излязох. Повървях малко из къщата. Чух тихо потракване и точно тогава съзрях телефона в края на един коридор. Той тракаше, защото нямаше звънец, беше се развалил. Чудя се защо изобщо има телефон. Клекнах до него, а той си тракаше все така настойчиво.
- Да.- казах аз като вдигнах слушалката.
- Здравей момиче.- беше Мърфата, която ми беше забравила името.- Чудех се дали не те поканих много наразбираемо. Може би все пак си била права за времето. Според мен ще е по- добре за теб да ми дойдеш на гости.
Все още не беше много късно, но…
- Не, благодаря. Хубаво е, че се обади. Нямаше да разбера, че има телефон в тази къща.
Затворих и отново почувствах, че съм сама.
Мина малко време и като седях отново на втория етаж, гледах към морето, където се зараждаше бурята. Малко по малко задуха още по- силен вятър и прозорците засвириха по процепите на рамките си. Навън започна да вали дъжд. Всичко това мина без гръмотевици, без светкавици и сякаш утихна. А аз продължих да си седя там. След около пет часа, когато всичко свърши, станах от пода и тръгнах към прозореца. Там видях онова красиво нещо, прекрасната природна стихия, чийто недостатък беше, че се бе насочила към вилата. Хукнах по стълбите и отворих входната врата, когато се усетих, че съм забравила нещо. Обърнах се и се насочих към предишното си място, взех порцелановото лисиче и се върнах бързо извън къщата. Там смерчът вървеше през гората и вдигаше падналите клони във въздуха. Направи един кръг и опасно се приближи към къщата. В следващия момент покривът на порутената сграда се понесе във въздуха, заедно с всичко друго. Къщата се разпадаще в вертикална посока към небето. Всичко летеше. Аз седях на плажа, прегърнала порцелановото лисиче, гледах това и страхът ми отлетя заедно с къщата. Сега се чувствах все едно ще полетя, сърцето ми, мислите ми се освободиха от всичко лошо.
Накрая целият плаж бе покрит с останки, дъски и камъни. Смерчът вече го нямаше. Аз станах оставих порцелановото лисиче и се запътих към морето. Там, точно на границите на вълните и брега, отново седнах и се засмях. Мърфата тичаше към мен, виждах я в далечината. Щом стигна до мен и ме видя да се смея, седнала на пясъка, каза:
- Толкова се уплаших за вас! Нямах представа какво може да ви се случи!
- Не се тревожете.- казах аз през сълзи от смях.- Нали знаете. Ако го тупате от средатата към краищата всичко ще е наред.

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава седма ]
25.04.2003