автор: Elven

След около три седмици пак се намерих до библиотеката и ми направи голямо впечатление, че все още не съм я подредила. Любимо занимание е това да се занимавам с тези книги и никога да не мога да свърша с работата до край, именно защото започвам с мисълта да я подреждам, но само с мисълта. В началото още започвам да си избирам книга да чета, като забравям първоначалната цел… към края просто всичко протича винаги по един и същи начин…
Разгръщаш страниците на една книга, втора, трета, разлистваш и търсиш нещо. Те са големи, малки, дебели, тънки, с малки букви, главни, наклонени, Bold, Italic. Вече се чудиш от къде си започнал и ако си намерил книга с големи букви, много картинки и малки страници, лесна за четене, та тя не отговаря на другото последно изискване- да е интересна. Започнах да слагам книгите обратно по лавиците. Слагах ги и ги свалях, подреждах ги по формат, автори, страници, азбучен ред. Накрая застанах по средата на стаята и като погледнах книгите, не бях чела много от тях, въпреки желанието, или грешах. Била съм много малка, в спомените ми, в сънищата или в мечтите… не знам. Погледнах една книга, не беше българска, буквите бяха латински, но и заглавието не знаех поради липсата на корица. Желанието да знам чужди езици отново пламна в мен заедно с периодичните ми изблици на силно влечение към различни умения: да свиря на китара, да карам кола, да летя.
- Да летиш? Това е навъзможно.
- Да знам.
- Знаеш… нищо не знаеш.- вътрешния ми глас, който винаги е "за" това, да си различен, да си нещо повече или просто да не си в масата на хората, ето пак се обади. Именно това нещо, ако можех да го нарека "нещо"… по- точно както не търсех нищо, така и нищото ме намери и то се изразява в този мой вътрешен глас. И все пак тя мислеше като мен. Аз също винаги съм искала да съм различна.
Но ако забравим приемуществото в това да знаеш чужд език, за да се разбираш с хората по света, да ги изслушваш, да си техен приятел, познат, това е един от многото егоистични пориви на човека. Забрави родината, замини в чужбина… що за глупост. Започнеш ли да учиш един език, трябва първо да знаеш собствения.
Огледах се. В стаята нямаше часовник и както се чудех колко е часа, продължих да се чудя. Беше малка и уютна, напълни ли се с много хора, ще стане нетърпима за мен. Тогава влезе сестра ми, започна да се върти около мен и да говори:
- Пак мислиш много. Ако това е резултатът от безсънието ти, то… изглеждаш ужасно!
Да… пряма както винаги. Забравих за недоспиването ми. По принцип хората не забравят за това, но през деня, когато слънцето ти грее в очите, започваш да се разсейваш, не мислиш за нощта, докато тя не напомни сама за себе си, когато дойде. Тогава пак не можеш да заспиш. Аз страдах от това недоспиване отново от три седмици. Безсъние го наричат хората, но аз не ги слушам, когато наричат състоянията със смислени или безсмислени имена. Може да се каже, че страдам и от липса на апетит, но не е така. Не съм яла от три дена, но това не е липса на апетит.
-Ей.- пак се чу онзи прям глас.- На теб говоря. Няма ли да излизаме. Искам да ти покажа нещо.
О, да. Разходката сред тълпа хора представлява нещо подобно за мен: вървиш и усещаш пулса на цялата тази маса, а си сам. Животът е там, помирисваш го, виждаш го, но не можеш да го докоснеш. Чуваш как тропат по земята и си мислиш за нещо съвсем друго, докато те си мислят, че го правят, че мислят, когато оглеждат витрините.
- Чакай!- хванах се за главата и се наведох да видя мравките, които пълзяха по пътя. Не исках да гледам мравките… исках да спра да мисля. Твърде много и големи теми. Първо за безсънието, клаустрофобията, страхът от хора… омразата към хората. Пуснах си главата и след малко подсъзнателната болката отмина.
Сестра ми е луда. Малко по- малко луда от мен, но моята лудост е вътрешна и тиха, а нейната се лее и се разпространява като минерална вода в пласмасови бутилки по един литър, литър и половина… Преди да се усетя тя лежеше по гръб в средата на един площад и гледаше към небето.
- Ела. - каза тя. И аз седнах до нея и погледнах на горе, а тя продължи.- Има много звезди. Виждаш ли ги там? Много са и са хубави. По хубави са от слънцето през деня.
Всъщност беше ден. И нямаше звезди. Всички знаем, че те са там винаги, но се виждат само през нощта, или поне аз така мисля, че беше. Тръгнах си. Оставих я сама и тя не продължи да лежи, а вместо това си отиде в къщи. Не че не обичам да я слушам. Това обичам повече от всико на света, защото не само седя и се опитвам да си повредя очите, вперила поглед в небето посред бял ден в търсене на звезди. Всичко си имаше причина, поне за мен. Сестра ми беше винаги пряма с мен, винаги замечтана, трудна за разбиране, но винаги само с мен… сред хора тя беше като всички останали. Тя ми каза веднъж, че не е нужно хората да разберат какъв си всъщност и за какво мислиш. И все пак, като всеки човек, тя имаше нужда да показва на някой каква е… този някой бях аз. Този път обаче я оставих сама, защото исках да видя, дали страхът ми от хората все още е така силен, както беше последните две седмици. Това се лекува само по един начин.
Когато тръгнах сред тълпата хора отново усетих онова туптене. Най- силно се усеща в метрото. Да именно метрото е мястото, където под земята чуваш пулса на този огромен град пълен с хора. Те тъпчат, сякаш голяма армия марширува по пътя си. Иска ти се да не влизаш в потока им, но няма как да го избегнеш, защото хората са злобни и тъпчат и се блъскат. Просто трябва да си като тях, а може би само да се преструваш, защото и те самите се преструват, че живеят.
Има обаче един друг вид хора. Най- добрият ми приятел например. Докато го гледам си мисля: "Аз съм най- ненужното и скапано същество на земята точно... точно в този момент, когато"… когато той седи пред мен. Той е от хората, които имат всичко, а дори и да не мисли така, той може да го получи. Не с щракване на два пръста, но не и с мъки и пот, а с удоволствие. Аз много го обичам, а и ми е пример за наистина правилния начин на действие, винаги да мислиш за нещо хубаво. Откажеш ли се веднъж, не можеш да накараш света да се обърне отново с лице към теб и ти ще му гледаш гърба, докато не остарееш. След време ми щукна една мисъл, която прескочи много бързо на друга. Така обичат да правят тези неща.
Да си скромен е крайност, а аз не обичам крайностите. Хубаво е да си в средата, но не в средата на тълпата. Онази кръвожадна група от хора, или овце, които обичат да практикуват онова така нареченото стадна реакция. Готови са да викат, да бият, само за да видят какво ще стане, от чисто любопитство или неизрасходен адреналин, или прекалено много алкохол, или… не знам. Аз не пия, нито пуша, а от безсънието ми не мога да кажа, че съм избухлива или агресивна. И знам от не много голям, но все пак достатъчен жизнен опит, че не е хубаво да си в средата на тълпата, но в средата, Златаната среда… така по може.
Винаги съм си мислила, че хората са неразбран народ, егоисти, алчни и жестоки. Сега… пак съм на същото мнение. Но този човек… беше свързан с всичко най- хубаво и едновременно с всичко най- тъжно в последните няколко години от живота ми, защото това беше нещо като ужасно правило: към всичко хубаво има тъжно, което върви ръка за ръка с него и напомня, че хубавото може да бъде загубено. Много песимистично. И все пак точно той винаги намира време да каже на хората, които обича, че наистина ги обича. Това наричат хората, да знаеш кога да кажеш на някой, че си го обичаш. Хората много рядко си го казват. Дори да ти го каже някой роднина ти и без това ще си го знаеш, както знаеш тези неща много много навътре в душата си и не е толкова красиво, както когато ти го каже човек, който си се запознал вън от къщи и той сам си е изградил мнението за теб, без да има предварителна причина, донякъде задължаваща, да те обича.
Най- добрият ми приятел беше олицетворение на всичи хора, които познавам, хората от масата, но тези, които се различават по това, че са ми приятели, повече от познати. Тези хора значат много за мен. И така както вървиш, вървиш и аз вървях и така спрях, както преди много време, когато все още можех да спя спокойно, така една нощ се събудих и не можах да заспя отново. "Безсънието"… сега като спомен ми се явява онова, което не мога да преценя дали е сън, мечта или просто мисъл, че седя и мисля за всички хора, котио познвам:
- … че те нищо не разбират и не се опитват да раберат.
Защото всички мислят за себе си и не се опитват да те разберат, да те изслушат спокойно, без да те чакат нетърпеливо за да започнат да говорят те. И затова когато питаш един човек "Как си?" трябва да се замислиш дали наистина се интересуваш от това. И малко по малко осъзнах, че аз също мисля само за себе си… единствено и само за себе си, без да ми минава през ума, че тези хора нямат време да мислят за мен, както аз нямам вреде да мисля за тях. И когато спрях, бях по средата на улицата. Сега се замислих, че напоследък правя каквото си искам, но това не е напук на хората, просто правя това, което искам, когато искам, стига да не изглежда много глупаво, или прекалено, или агресивно, а нещо невинно, за което могат да те вкарат в лудница, като лягането по средата на площада. Сега пак се сетих за "безсънието". Точно в момента, когато спря движението заради мен, защо не се мръдна, да отида там където ми е мястото? Не знам. Вдигнах поглед и видях колите. Отново ме достраша от хората, от колите… като се замисля, това е най- страшното нещо… хората.
Тогава се появи онзи представител на тълпата, хвана ме за ръката и ме домъкна на тротоара. Толкова много се зарадвах, че го виждам. Ако бях останала сама, нямаше да мога да се помръдна от мястото си. Прегърнах го силно, както обичам да го прегръщам, и казах:
- Какво щях да правя без теб!?
Това мисля наричат хората, да казваш на всеки това, което чувстваш към него, защото животът е кратък. Въпросът беше риторичен. Това беше и големият проблем. Цял ден бягам от агресивни хора, от тълпата, от масата, от целия този ужас и се опитвам да бъда различна. И точно в края на ужаса се озовавам точно по средата му. Моят вътрешен глас ме подтикна да се развикам. Ако не можех да се разбера с него, никога, нищо нямаше да мога да направя до край.

***

След около три или повече месеца без сън отидох на хор… не знам защо се сетих точно за това. Толкова хубаво място, изпълнено на моменти с тиха музика и едно от нещата, които ме правят щастлива. Обичам да пея, защото мога да го правя. Не като да рисувам. Това е нещо, което не мога, но го правя само от чувството за свобода, че хората трябва да правят красиви неща, дори да не ги могат много умело… И там в хора сестра ми седеше на едно малко столче и свиреше на пияното. Всички я слушаха. Но това всички, не беше като група хора… те седяха и нищо не правеха, само слушаха, не говореха… те не бяха хора, те бяха нещо по- добро, нещо по- добро от обичайната човешка тълпа… ето това беше способна да направи музиката от хората.
И все пак, когато човек страда от… "безсъние" всичко му се струва, като копие на копие и на копие, на сън, който си сънувал, че сънуваш и накрая просто заспиваш и се будиш. А недоспиването е един вид на несъгласие и бунт срещу нещо. Защо просто не се примириш с него? Това са мислите за нещата, които не си свършил, които може би не е трябвало да оставям за утре, но човек се учи от грешките си. И все пак е по- добре никога от колкото късно, защото "memento mori" и не забравяй, че си смъртен.
Съгласна съм с думата безсъние, защото поне е на родния ми език. Ако имаше един проект… не, по- точно начинание да говориш на онзи твой книжовен език, без чуждици, по един или друг начин щеше да се пречистиш, без да искаш да те забележат, просто за твое удовлетворение.
И за мен има няколко прости начина да бъдеш по- добър, а това те прави различен според една или друга гледна точка, защото хората се променят. Да бъда по- малко егоистична, по- малко агресивна, по- малко алчна, защото не ми трябва много. Все пак всеки един миг е потенциална възможност да се промениш и да станеш съвсем друг човек, но това е въпрос на възгледи, насоки и най- вече на избор. Ако всички се замислят върху това, няма да се различавам от тях и тогава вътрешния ми глас ще каже:
- Ето, те тръгнаха, а ти можеш да отидеш с тях.
Дали ще го направят, не знам, но каквото и да следва, то ще е без мен… не, вече не… не и този път.

'Сребърната Елт' [ книга първа - глава трета ]
14.04.2003