автор: angellaura

На Слънцето залязващо
аз тайната си поверих.
Към хоризонта то припламващо
с око ми мигна и се скри.

С Луната тихичко си шепнем
от думите се сипе звезден прах.
И двете скришно си мечтаем
да срещнем своя рицар пак.

По пясъка златен, оставил следа
замислен и тъжен вървеше Дъжда.
И сипеше нежно красиви сълзи,
които Морето с любов приюти.

При него приседнах, положих глава
на влажното рамо. С прегръдка едва
почувствах го близък, познат, озарен...
Изгряло бе слънце и станало ден.

Нощта неусетно от нас си отишла,
а с нея магията в късния час.
Озърнах се ... в стаята нямаше нищо.
Останала бях сред стените у нас!