автор: ufff

Заради Есперанца

Това е историята на Микоми. Не знам дали е приказка или истина, решете сами.
Микоми беше намерена едно мрачно утро в дъбовата шума край нивите на малко селце в японската префектура Токусима.
Беше времето, когато се събираше реколтата от аи (индиго).
Отгледаха Микоми и я обучиха за аи-шю: онези майстори, които добиват сукумо за оцветяване на памучните тъкани. Така момичето се научи на търпение, защото индигото ферментира сто дни, преди да стане готово за багрене. За достигане на съвършенство в платовете аидзоме са нужни сръчност и опит. Трябват още кафява захар, дървесна пепел, пшенични трици и разни вълшебства, които знаят само ай-шю. Купувачите забелязаха, че сукумото, добито от Микоми, придава не само цвят, но и топлина на тъканите. Присъствието и заразяваше хората с хубави помисли и мечти. Жителите на малкото селце се надпреварваха да я канят в домовете си. Откъдето минеше тя, хората се променяха -в живота им идваха силата и радостта.
Веднъж я заведоха при стария Наофуми, който се терзаеше, че наближават последните му часове, но не можеше да се помири със себе си и изпитваше неясна тревога.
-На тебе не мога да помогна -каза Микоми, -защото ти отдавна си убил детето у себе си. Забелязала съм, че ми откликват само сърцата на ония, в които още живее дете.
-Да, така е. Цял живот се опитвах да достигна съвършенството на мъдростта и отпъждах всички детски помисли, избягвах всички детски постъпки.
-Забравил си, че мъдростта е несъвършена. Че в нея има лудост и безразсъдство под пластовете на привидната хармония.
-Уви. Но сега ще напусна този свят малко по-щастлив, защото вече знам при кого отива надеждата. Благодаря ти, Макоми!

Този разговор накара Микоми да се замисли. Тя реши да напусне селото и да тръгне по света; да се опита да помогне на хората, преди да изпъдят от сърцата си ценните съкровища на детството. Селяните се опитаха да я спрат:
- Не тръгвай , Микоми! Страхуваме се, че без теб пак ще станем предишните.
-Вече няма от какво да се боите. Вие се научихте на изкуството да се владее надеждата. Не забравяйте главното- докато я поддържате жива в себе си, ще съм жива и аз.

Беше късна есен. Микоми потегли на запад заедно със слънцето. То залезе и изгря много пъти, а момичето скъса много фукагуцу и износи няколко хаками в дългия си път. Когато настъпи лято. Микоми изхвърли последния чифт фукагуцу и обу гета, обсипани със звънчета, за да чуят пристигането и там, където я чакаха.
Звънчетата се умориха да звънят, а тя още не беше пристигнала на мястото, където се нуждаеха най- силно от нея. Там имаше война.


(Следва продължение)