автор: Ju

Бях се загубила, но тогава още не го знаех. Когато се намерих бях същата. Харесах се. Все пак бях успяла да се съхраня.
Седяхме под зелените дървета в края на летния ден. Всичко се беше превърнало в празни приказки. Огледах непознатите край мен и изгубих усещането за действителност.
Край нас мина малко момченце. На всяка крачка изкрещяваше безпричинно. Не от болка, не, за да привлече внимание или защото се е загубило, а просто така, да чува гласа си. Както само малките деца могат да крещят. Отмина. Викът остана след него и проникна дълбоко в мен.
- Блазе му. – прошепнах – И на мен ми се крещи.
- Крещи тогава.
- Не мога... просто така.
- Значи не ти се крещи.
Какво ли знаеха те за нуждата да извикаш на улицата.
Беше се стъмнило, бутилките бяха празни. Станах и си отидох.
Сутринта се събудих от виковете на малки деца.