автор: trepach

Паднал съм на пътя
в утъпкан коловоз, нарязан
от минали пред мен,
изгладили с душите си
коравата му гръд…
И само душещия прах
нашепва за стенания и болки,
за мъки и терзания.
И туморно навява в мен
онази страшна, празна пустота,
сравнима с безмълвието
на небето и всемира.

А аз съм човек и искам да стана!.. и ходя.

Паднал съм във ледени води,
смразяващи горещия ми дъх
със своята кристална чистота,
убиващи със свойта искреност.
Два лебеда увили шии,
искрят във пустотата
и търсят спасение във каменна забрава…
Айсберг съм леден,
понесен наникъде…

А аз съм човек и искам да стана и топля!..

Паднал съм в лепкава кал,
затънал до гуша в еснафски неволи,
оцапан с обиди, погълнал горчилка
и плачещ без глас и сълзи,
протягам ръцете към тебе небе
с надежда да се отърся
от тези дрипи
и смърдяща воня,
в която се хлъзгам,
без да разбирам защо,
И кому съм потребен?..

А аз съм човек и искам да стана и и се измия..

Паднал съм в море от въздух,
а се задушавам.
Струите му дърпат съвестта ми,
галят кожата ми,
а сърцето ми разпъват.
Попадам в него без да се страхувам,
че някога ще стигна дъно,
назъбено, коварно - остро.
И само някакви
разсеяно - заблудени лъчи
се гонят сред кошмара
на това безсмислие.

А аз съм човек и искам да стана и полетя!..

Паднал съм във нищото
И нищо не чувствам и усещам….
Празнота и вакуум ме изпълват
и аз се свивам като прашинка,
незабелижима за окото
на безкрайния човешки егоизъм,
изчезвам и се стапям,
като че ли не съм живял,
Презрян и непотребен
и никому ненужен полъх
от тихо догаряща свещ…

А аз съм човек и искам да стана и бъда!..

И ето протегната с обич
Ръка ме докосва.
повдига ме и
ме учи да ходя.
Топлина се разнася
в кръвта ми замръзнала.
През бистър поток
ме превежда и
пия с наслада
до пълно засищане…
С лекота ме понася
над облаци -
във свят от светлина
и ми казва:

Обичам те!!!

Благодаря ти Господи!!!