автор: Lachistata

Високо слънцето
залязва над Елада.
На сцената
един актьор остава
в бяло.
В ръцете си е хванал,
стиска до полуда
двете маски-
на смеха и на тъгата.
Събул високите котурни,
мечтае да е тихо...
Трагедията свърши-
за пореден,
за последен път.
Играе себе си
човекът в бял хитон
сред мрамора
на тътнещия амфитеатър.
Играе както никога-
безмълвен...
Бог в машината
е толкова далечен
след спектакъла...

Лъчисто слънцето
изгрява...
Безсънен полисът се взира
в бялото на театъра-
сцената кънтя
в безлунна нощ.
Тогава полисът видя
семената житни,
корен пуснали в камъка,
ехото отекна-
ехо от крила
и блесна птица,
откъсната от арка...