автор: Ju

Тухличката, за която се разказва в тази приказка, не е с нищо по-различна от всички останали тухлички по света. Казвам ви това още в началото, за да не си мислите, че след като за нея има написана приказка, то тя е по-особена.
Тя заслужава за нея да се пишат приказки, колкото и всяка друга тухличка, защото няма нищо по-трудно и тъжно от това да си тухличка.
Тухличката, за която вече ви споменах, била съвсем нова, чистичка и гладка, и послужила за удължаването на една стена. Тази стена, която би могла да бъде и всяка друга стена, някъде по света, си стояла от незапомнени времена и разделяла. Тухличката била зазидана съвсем в края на стената, защото колкото и дълга да била стената, тя все си имала край. На това място тя се чувствала добре и прекарвала времето си в разглеждане на дърветата, облаците, птиците и хората, които рядко минавали наоколо.
Другите тухли я мразели, тъй като била млада и здрава, а те стари и изпочупени. Те не си говорели често и само въздишали дълбоко. Тухличката не искала да прилича на тях. На нея започнало да й омръзва да стои все на същото място и да наблюдава повтарящите се картини. Но дните си минавали и с нищо не се отличавали един от друг. Една нощ тухличката въздъхнала и от нея се отронили малки парченца мазилка. Тогава една от по-старите й разказала нещо, което съвсем я натъжило. За пръв път младата тухличка научила, че ще трябва да прекара целия си живот в стената, заедно с другите тухли, с които била здраво свързана. „Освен ако от небето не започнат да падат бомби.” – така й казала старата, а тя знаела много от дългите години живот в стената, която разделяла.
Но един ден малко момче минало край стената с тебешир в ръка и написало името на момичето, което обичало, върху познатата ни тухличка. След това то често идвало и гледало написаното. Веднъж даже целунало хладната повърхност на тухличката. А тя, тухличката, била много щастлива и всеки път, когато момчето се приближало, каменното й сърце забивало по-силно. Другите тухли я намразили още повече, заради неповторимостта й, а и от страх, че биенето на нейното сърце ще срути стената.
Минало още време, момчето престанало да идва, а тухличката продължавала да го чака, защото друго не умеела да прави. Тъгата й се предавала и на другите тухли, тъй като те всички били здраво свързани в едно цяло. Другите забравили предишната си ненавист и започнали да й съчувстват. Те осъзнали, че им липсва туптенето на нейното сърце, което преди топлело студените камъни. И тъй като тухлите никога не забравяли, имало опасност тази скръб да продължи вечно. Затова всички отправяли погледи към небето в очакване на падащи бомби и промяна.
Вместо бомби обаче дошла група младежи с бои и четки. Те яростно се нахвърлили върху стената, която за никакво разделение не била виновна, и я изписали и изрисували в ярки цветове. В едно от момчетата тухличката разпознала своя някогашен приятел. Той се приближил с тъжна усмивка и нацапал тухличката с черна боя.
Изтекло още много време. Боята започнала да пада и чак тогава тухличката разбрала, че не е вече същата. Тя била остаряла. Донесли нови тухли и удължили стената, а вече поостарялата тухличка усещала, че се задушава и все по-често въздишала. Тогава се чуло бръмченето на приближаващи самолети. Млади мъже, строени в редици, марширували срещу стената. Те носели пушки, метални прътове и железа и под нечия команда с викове нападнали стената. Започнали да я блъскат и рушат, а след тях идвали други и продължавали. В един от мъжете тухличката познала порастналото момче. Той се спрял за миг със замечтан поглед и също се хвърлил срещу стената.
След това от небето полетели бомби. Останали само развалини и прах.
Един възрастен побелял мъж обикалял мястото, където едно време била стената и търсел спомени. Изведнъж се спрял и вдигнал от земята парченце от своята тухличка. Нежно я подържал в ръцете си и я прибрал в джоба на палтото си. Тя също го познала.
Тук свършва тази история за тухличката, за стената и за момчето, което станало мъж. Но приказката за тухличката продължава някъде по света, по други стени.