автор: pastirka

Два облака облякоха небето
в дъждовносив изискан габардин.
Надвисна над църковните кубета
единствен шалът му сребристосин.

Но вятър млад издърпа синевата,
а после зад дърветата се скри.
И хукна като лазарка водата -
игрива, пъргава, (иди я спри!).

Косите си над нивите разплете
и всяко стръкче с обич вкорени.
Постави го на слънцето в ръцете,
пови го с грижа, като с пелени.

Когато млада лазарка нарича,
звънят пендари в пролетния дъжд.
От слънцето се учим да обичаме.
Веднъж в живота си! Поне веднъж!