автор: siromah

Какво стана с твоя съкилийник? - запита Колман, черното момче от хавайски произход.
- Франциско?! Не знам. Какво искаш да кажеш?
- Сержантът го арестува и му сложи белезници. Отведоха го някъде.
- Не мога да повярвам! До преди малко Франциско беше в килията, после изведнъж изскочи навън. Аз се бях унесъл в книгата си и не обърнах много внимание.

Франциско беше бесен. Това много ме изненада, защото обикновено той е кротък като овчица.
- Ако и ти беше на неговото място и те щеше да бъдеш не бесен, а не знам какво. Миналият четвъртък беше делото му. Знаеш ли защо Франциско е тук? За неплатени актове! Превишена скорост, преминаване на червено, неправилен паркинг и други глупости. Имаше мисля около 12 акта общо. Той дойде в Модул-11 на седми декември. Трябваше да стои в затвора пет седмици преди да отиде за първи път на съд. Съдията - възрастен японец му дал да си избере: 148 часа доброволен труд в полза на обществото или равностойно време м затвора. Франциско естествено казал, че си избира доброволния труд. “Свободен си да се прибереш в къщи”- казал съдията и закрил делото. “Ще се върнеш в затвора за последна нощ, за да изчакаш документите от съда. От утре си свободен човек.”
- Почакай малко, не мога да разбера добре. Днес е събота. Миналия четвъртък беше преди около десет дни. Тогава съдията му е казал, че трябва да го пуснат на другия ден?
- Да, Франциско се върна в килията този ден много радостен. “Утре вечер ще запаля огън на брега!” Горкия Франциско! Ден след ден минаваше, а документите от съда на пристигаха. Така изминаха десет дни. Горкият Франциско беше вън от кожата си последните няколко дни. Знаеш ли, той ми нарисува едни картини. Искаш ли да ги видиш?
Югото отскочи до килията си и сложи двата листа в списанието. Затворниците нямаха право да изнасят нищо навън от своите килии и да ги прехвърлят в други килии. Това на затворнически език се наричаше “контрабанда”. Колман разгърна списанието и зацъка с език.
- Страхотни са! Франциско има талант, приятелю.
В левия ъгъл на рисунката беше изрисуван съдията от Хонолулу съд. “Ти си свободен да си отидеш в къщи? - беше репликата, която излизаше от устата му. В средата на рисунката беше нарисуван Публичния защитник и Франциско. Публичният защитник беше с размерите на буболечка. Под него беше написано: “Истинският ръст на Публичния защитник, което олицетворява реалната помощ, която оказва или дава”. От устата на Франциско излизаше репликата: “Добре сега съм свободен и ще си отида в къщи!”. На заден план беше нарисувана огромна фигура на човек-чудовище, сграбчило Франциско за врата. На фуражката му беше изписано “ОССС”, което означаваше, че работи за затворите. Зад него летяха ангели и пееха нежни песни. Под тях беше написано: “Затворническата система в Хавай е истински Рай, само се пази да не попаднеш в него!”. Под едно дърво в “ангелската градина” седеше на сянка лейтенант Рос с дебела пачка пари. Под него беше написано: “70 - 90 000 долара на година, пари на данъкоплатците”. На главата на лейтенант Рос беше изписано: “Ти трябва да си комунист”, а от устата му излизаше репликата: “Нещастнико, ти отиваш обратно в затвора. Съдията каза, че си свободен, но “Комунистическия затвор” казва: “Еби си майката! Твоя чер задник принадлежи на нас и ако се опиташ да се оплачеш на някого, ние ще забравим за теб!””. В дъното на рисунката беше нарисувано решетка с надпис “ОССС”, което означаваше: “Оверкраудет Корекшънъл Комюнист Сентър” или “Претъпкан комунистически затворнически център”. Картината беше наистина страхотна. Втората картина не беше така силна, но я биваше. На преден план беше нарисувана клетка със затворник в нея. От устата на затворника /Франциско?!/ излизаше: “Искам да се обадя на публичния защитник!”. Встрани от клетката беше изрисувано огромно чудовище, на ризата на което беше изписано: “Хавайски затвори”. В едната си ръка той стискаше затворника от клетката, в другата си той държеше един затворник над аквариума, пълен с акули. От устата на чудовището излизаха думите: “Върни се обратно в своята килия, задник. Аз ще те науча на Изкуството на Лакейството или Как да бъдеш безгръбначен подлизурко. Аз ще пречупя всяка частица от волята ти!” От устата на затворника, който беше над аквариума с акулите излизаше: “О, моля те! Не ме давай за прана на затворническата охрана!”. В аквариума плуваха няколко акули с надпис: “затворническа опрана”. Едната акула беше скочила високо и едва не бе захапала крака на нещастния затворник.
- Франциско има талант на карикатурист. Никога не съм виждал подобна картина, показваща истинското лице на затворническата система в Хавай.
- Знаеш ли, в неделя във вестника има обичайно подлистник с карикатури и разкази в картини. Толкова са скучни, че никога не дочитах историята до край. Но това, което Франциско е нарисувал, е нещо невероятно.
- Когато нещо излиза натурално от душата ти, няма значение дали си певец, художник или каквото и друго да било, тогава ти вдъхваш “живот” на твоето творение. Тези карикатуристи от вестника, никога не са видели немотия или страдание и карикатурите им са скучни като самите тях.
- Дебели задоволени американци! - усмихна се Югото. - Понякога си мисля, колко ли биха издържали ако ги поставят в нашата комунистическа система. Биха се обесили на първата вечер!… Така, е когато имаш всичко поднесено на златна тепсия. Златна тепсия и ти слагат супата в устата със сребърна лъжичка, както казваше един мой приятел. Както и да е… Та съкилийника ми се опитваше да позвъни на няколко пъти на Публичния защитник, но не успя да се свърже с него! Може би е вече в ареста!
- Преброяване на “главите”! - извика ниския отвратяга. Освен като охрана той имаше втора работа, като циркаджия-плашило. Когато някое дете не слушаше майка си, тя се обаждаше на ниския отвратяга и страшилището пристигаше… След срещата му с детето, то никога не се осмеляваше да слуша майка си и да върши бели…
- Затворниците от северната част да се прибират по килиите си, а южната част - ела! - изкрещя отново ниския отвратяга.
Той между другото се надуваше като жаба, защото се беше кандидатирал за книгата на Гинес, за най-грозния отвратяга на планетата. От Гинес се чудеха дали да дадат титлата на Горбачов или на него… затворниците забързаха към кухнята, нареждайки се на опашка. Вечерята беше две наденички, дебели като кутрето на пет годишно дете; 10-12 бобени зърна от този дребния черен фасул, които в някои страни мелеха, за да си правят кафе; разбира се и салата, затворническата охрана се “грижеше” за витамините в храната на затворниците и добави няколко марулени листа, които бяха изсъхнали като папирус. И за десерт разбира се, както винаги беше компот от праскови. Югото взе своята чиния с безвкусен ориз /О, Боже нямали най-сетне да свършат тези кошмари?!/ и се намръщи. Само ориз и две филийки хляб, които бяха толкова тънки, че прозираха като оризова хартия. Нито салата, нито фасул, нито наденички.
- Нещо нередно ли има? - запита главния готвач, който забеляза смущението му.
Главният готвач, който също беше затворник, се надуваше като пуйка, защото затворническата управа му плащаше десет цента на час, докато останалите готвачи само заработваха пет цента на час.
- Напълнете чинията на гладника! - извика главния готвач.
- Не, благодаря! - гордо отвърна Югото. - Между другото аз не съм “гладник”, ти си виж твоето шкембе. Издул си се като бременна жена в деветия месец! Аз ще взема това, което ми се полага!
Югото грабна чинията си и се оттегли с гордо вдигната глава. По-добре гладен, отколкото да им се молеше на тези гадове!
“Ти няма да ме пречупиш!” - спомни си той думите на Франциско и тялото му се изпълни с топлина. Ех, приятелю къде си?!
Югото въздъхна дълбоко и се насочи към ъгъла. Обичайно те се хранеха двамата заедно с Франциско, но откакто приятелят му беше в ареста, той беше загубил апетита си. Да толкова много му липсваше неговия хумор. Дори и най-оскъдната вечеря, поднесена с шегите на Франциско се превръщаше в гощавка…
Югото седна на масата и започна да се храни мълчаливо.
- Нали знаете, когато аз съм дежурен, всички се хранят на втория етаж! - изквича ниският отвратяга. - Всички горе!
Югото изруга през зъби и стана от масата.
- Кухненските затворници станаха прекалено дебели и мързеливи!
Югото се озърна и се огледа за “приятелски физиономии”. В затвора хората се деляха на секти и тежко ти и горко, ако седнеш, където не ти беше мястото. Да ти е яка гърбината! Порториканците ядяха отделно, също мексиканците. Черните се бяха свили в ъгъла. Местните хавайци и тези от Самоа, обичайно заемаха централните маси, а японците тези от южната страна.
Югото седна на масата, където вечеряха Суало, Рабелиза, Вера Круз и Писаменте. Той бавно задъвка безвкусния ориз.
- Само това ли ти е вечерята?! - учуди се Суало. - Да не си на диета?!
- Да! Дебелият готвач ме постави на диета. Казва, че имам затлъстяло сърце и мога да получа удар. Той като грижовна майка, ще да изяде наденичките с фасула и салатата, вместо мен.
- Кухнята е най-сладката работа! - подхвърли Рабелиза. - Даваш на затворниците, колкото да не умрат от глад и останалото е за теб! Разбира се не трябва да забравяш охраната. Ако някой затворник протестира, могат да го изпратят на “гладни пости” в ареста. Да, с охраната шега не бива! Знаеш ли, когато бях в Анекс-2, веднъж измъкнах от кухнята 72 пилешки бута. Исках да ги кача в спалните и да ги продам на затворниците за цигари, но охраната ме хвана. И какво?! Уволниха ме! Загубих сладката си работа! - той въздъхна дълбоко и замълча, унесен в спомени.
- Не мога да повярвам?! Как успя да измъкнеш 72 бута?!
- Много просто! Предишния ден раздавахме наденички. Вместо по 4 наденички на човек, раздадохме по две. На другия ден бяха пилешки бутчета. Раздадохме на затворниците наденичките от предишния ден и всички пилешки бутове останаха за “лъвовете” от кухнята! Аз като главен готвач, имах право на “лъвския пай”!
Югото преглътна с мъка последната хапка от ориза и се надигна. Толкова се беше ядосал, че дори беше забравил да си взема чаша със сок. Той се насочи към кухнята.
- Къде отиваш?! - излая сержантът-отвратяга.
- Да сок. Забравих да си взема сок.
- Прибери се в килията си. Това ще ти освежи паметта. Следващия път няма да забравиш!
Югото изруга през зъби и се прибра в килията си. Той полегна на леглото си и спомените го пренесоха в далечна Югославия…
Неочаквано вратата на килията се отвори. Влезе Франциско с белезници на ръцете. О, Боже мили, видът му беше ужасен!
Очите му бяха кръвясали, а дрехите му бяха раздърпани, сякаш го беше давило бясно куче. На лявата страна на главата си имаше подутина, с прясно засъхнала кръв.
- Какво стана Франциско?! - почти проплака Югото. Сърцето му се беше свило на топка. Той чувстваше черното момче като истински брат.
- Затваряй си устата - грубо го прекъсна охраната, която стоеше зад гърба на Франциско. - И ти ли искаш да отидеш в ареста?!
Югото замръзна. Арест. Отново. След тези дълги години, които той прекара във военния затвор?! Нима не беше достатъчно?!
Той се отпусна на леглото и спомените му го пренесоха в неговото минало…
************************************************************
- Ще бягаш от армията, а?! - изрева тъмничарят и допря електрошоковата палка до гърдите на затворника. - Капиталистическа отрепка, маменците ти ще разкатая!
12 000 волта електричество разтърсиха тялото на бедния студент. Той едва ли чувстваше нещо, защото беше в безсъзнание. Единият от тъмничарите го беше изритал “братски” в ребрата, счупвайки няколко от тях.
- Сънливкото не иска да става! - усмивка изкриви пожълтелите зъби на тъмничаря, между които се виждаха малки късове месо.
- Това не е пансион за благородни девици! Това е военен затвор, копеле мръсно! Ставай не се преструвай!
Коравият ботуш отново “поздрави” студента в ребрата, а дървената палка го “помилва” по главата. Няколко нещастни въшки, които не успяха да се спасят навреме, бяха убити на място.
- Ставай, твойта мама!
Мъчителят изля кофа с ледено студена вода и …
- Какво стоиш като пън, дявол да те вземе?! - изруга отново хавайският тъмничар.
Югото запремига уплашено. Гласът на тъмничаря му беше толкова познат, до болка познат. Това беше гласът на тъмничаря от неговите кошмари! Среднощните кошмари се бяха превърнали в действителност!
- Събери чаршафите и ги напъхай в калъфката на възглавницата.
Югото се подчини, движейки се като робот.
- Сложи всички негови дрехи. Също пастата му за зъби, четката, документи, всичко каквото е негово.
Една сълза се отрони от окото на Югото и се затича по бузата му, надолу към голия врат.
- Гледай го глупака му с глупак?! - тъмничарят беше забелязал сълзата му. - Вместо да се радва, че го отърваваме от чернилката, той плаче! Затворническа солидарност, а?! Стягай багажа си! Ти също отиваш в ареста!
Ареста беше Анекс-9, с максимална сигурност. Килиите в него бяха с размерите на кибритени кутийки и ако малко се размърдаш, имаш чувството, че те стягат в раменете. Там нямаше поща, телефон, телевизия или физически упражнения. Всички привилегии бяха отрязани.
Югото само се усмихна и започна да стяга багажа си за ареста. В същност той нямаше кой знае какво. Един чифт резервни дрехи, четка, паста за зъби и един чифт чорапи. Ножчето за бръснене той не можеше да вземе със себе си в ареста.
Франциско излезна навън пръв, куцукайки тежко с левия си крак.
“Гадове! - помисли си Югото. - Били са го! Също като в къщи!”
Още една илюзия за американската демокрация се разби на парчета.
“И все пак няма да ме сломите!” - спомни си Югото думите на своя съкилийник и смело закрачи пред охраната…


© Kolio Karpela Всички права запазени.