автор: siromah

Не можех да позвъня на родителите ми! - калифорниецът беше бесен.
- Не можа да се свържеш ли? - Югото седеше на бюрото и разглеждаше списания. Национална география.
- Проклетия Еисио не ми даде да използвам телефона! Сядам аз на стола и почвам да набирам. Тъкмо от другата страна чувам гласа на майка ми, проклетникът идва и ме пита: “В колко часа е твоето телефонно време?”

“- 8:50…”
Погледнах часовника. Беше 8:48. Секундната стрелка беше почти на 45 секунди, до 8:50 не беше повече от минута.
- Не се учудвам, приятелю! - поклати глава Югото. - Не забравяй, че телефона е привилегия! Също като телевизора. Шаха. Картите. Билярда. Пощата. Училището. Всичко можеш да загубиш, понеже някакъв задник иска да се прави на важна клечка! Какво казва Еисиото?
- Аз го изпратих на майната му - ухили се калифорниеца - а той че изпрати обратно в килията ми. За използване на вулгарен език ми написа тая гадост!
Калифорниецът размаха листа, форма А47.
- О, това е малкият вид! - намръщи Югото. Истински щастливец си, че не ти е изпраскал другата форма. Тя се смяташе за криминално престъпление! Дай да видя. О, отнемат ти телефонното време за една седмица!
- Къде?
- Тук пише! - посочи с пръст Югото.
- По дяволите! - изруга Франциско. - Не знаех това! Глупав бюрократ!
- О, човече! - горчиво поклати глава Югото. - Те наистина се наслаждават на правата си. Пази Боже да се докопат до повече власт. Ще те смажат като буболечка! Аз зная защо той ти отне телефонното време!
- Защото съм черен, а той е бял расистки задник!
- О, не! Телефона е привилегия за членовете на КП. Трябва да се подпишеш за членство. Иначе няма телефон. Няма шах. Няма билярд. Няма библиотека.
Двамата затворници се спогледаха и … избухнаха в дълбок смях.
- Ех, Юго - рече калифорниецът, когато дойде на себе си - какво щях да правя без тебе?! Добре, че не ми дадоха някой темерут за съкилийник. Бих умрял от скука.
- Сега знам къде е избягала Емилия, нашата любима хлебарка - поклати глава Югото и се приближи към пода, сякаш разглеждаше следи от криминално престъпление. Истински Шерлок Холмс.
- Хм… - поглади той брадичката си, също като прочутия детектив и се почеса умно зад ухото. - Емилия е станала член на КП. Само си представи за секунда: червена спортна кола-бръмбар, стройни и напети хлебари - истински хубавци, сякаш слезли от подиума на Мистър Универс, неограничен достъп до крайморската вила на партията и до Новия Партиен дом и какво ли още не…
- Колкото до крайморската вила и партийния дом - поклати отрицателно глава калифорниецът - това не знам. Те са само за членове на Окръжния комитет на партията. Нашата хлебарка е дребна риба. Аз мисля, че само ще и дадат по-голяма килия и достъп до храната на Еисиото. Килията и ще бъде с истински прозорец, ще си има цветен телевизор и малък хладилник, пълен с вкусотии.
- В хладилника ще има домашна луканка и водка “Столичная”. Също и вкусна специално опечена торта. Също Емилия ще има достъп до пресата. Разбира се само партийните издания, като “Правда”, “Столични известия” и “Работническо дело”.
- Също може да използва луксозна тоалетна хартия. Червен цвят за комунистите и син за комсомолците.
Двамата съкилийници избухнаха в дружен смях.
- Ох, корема ме заболя, мамка му - рече Франциско и се хвана за стомаха. - Ще трябва да използвам тоалетната.
- Ще излезна в коридора. Можеш спокойно да се облекчиш.
Югото излезна навън и започна да разглежда едно от списанията.
- Какво правиш тук? - запита сержант Браун. - Прибери се веднага в килията си.
- Съкилийника ми използва тоалетната.
- Не ме е грижа. Прибери се в килията си. Върни се назад и затвори вратата след себе си.
- Съжалявам, братле, но глупавото Еисио ми заповяда да се върна обратно в килията си.
- Ти не си член на КП, затова сега души “буржоазното” лайно.
- Може да ти се стори смешно, приятелю, но това е горчивата истина. Ако си член на КП, всички врати са отворени пред теб. Университет по избор, хубава работа в големия град, а може би в столицата, голям държавен апартамент, вила в провинцията, красиви жени. Затвори си очите, пожелай си нещо … и е твое! Дори и казарма. Знаеш ли, че военната служба е задължителна в Югославия. Всички момчета на 18 години, трябва да влезнат в армията. Всички с изключение на сериозно болните и хомосексуалните. Без махутата.
- Наистина ли? - възкликна калифорниецът. - В американската армия, военната служба не е задължителна. Тук повечето отиват в армията, защото ти отпускат средства за колеж. Подписваш договор за пет години и после ти отпускат 50 000 долара, за който университет искаш.
- Това е чудесно! У нас военната служба е безплатна. Това, което ти дават на месец, едва ти стига да си купиш 2-3 пакета цигари.
- Без майтап - не можеше да повярва Франциско. - Това звучи като чиста ангария. Един приятел беше в армията - десанчик или парашутист, не си спомням. Та той си започна със заплата 800 долара на месец. За всеки чин ти дават по 50 долара екстра. Във военно време ти плащат двойно. За всеки скок по екстра 50 долара. Плюс безплатна квартира и храна.
- Звучи доста примамливо. Ако имах зелена карта, веднага бих отишъл в Американската армия. Ще ти разкажа една смешна история. Спомням си, когато бях в армията, имаше едно циганче. Баща му беше един от най-големите контрабандисти в Югославия. Наричаха го Циганския крал. Веднъж на границата заловиха ТИР с нелегална пратка от електронни часовници, идващи от Сирия. Те бяха на стойност повече от 300 000 долара. Разбира се държавата конфискува всичко, но така и не успя да докаже връзката на Тира с цар Гого. После избухна аферата с Комбината за цветни метали. Циганинът подкупил един от главните инженери от комбината и измъкнал десетки килограми злато и сребро. Всичко с промишлена чистота, 24 карата, а не като боклука злато където правят пръстени и украшения Освен това той имаше няколко нелегаллни фабрики за производство на фаршиво уиски и ракия. Много хора се на тровиха. Някои дори ослепяха от метанола. Та неговия син беше писар на батальона. Всяка вечер на вечерната проверка, то четеше имената на войниците. По-точно понеже беше неграмотен, той само държеше папката с имената на войниците, а едни друг редник ги четеше. Неговата работа беше да отбелязва с “х” присъствието на войниците. Та една вечер, редникът, който четеше имената се натряскал здраво като казак и когато започнал да чете имената, взе да пелтечи: “Р…р…р…е…д…н…и…к…к… п…п…п…ъ…р…р…р…в…в…а…н…н…о…в…в…”. Отне му само час да прочете имената на един взвод. А нашето поделение имаше пет батальона, всеки един по четири взвода.
- Майко мила! - възкликна Франциско. - 20 взвода! Ако за един взвод му отнело един час, то - калифорниецът се почеса умно по главата и взе са изчислява. Той не беше много добър по математика. Когато той свърши изчислението си, той възкликна като древния гръцки математик “Еврика”:
- 20 часа? Не се шегуваш, нали?!
- Дали се шегувам или не - не знам, но ще ти кажа едно нещо, когато редникът свършваше с последния взвод, имах брада като свинска четина.
- Юго, ще ме умориш от смях?! Добре, че поне когато Еисиото чете нашите имена не е пиян като вашия редник!
- Остави другото, ами станахме за смях на другите поделения. След тази случка вместо поделение 36450 започнаха да ни наричат “летящите холандци”. По-късно цар Гого бутнал подкуп на генерала и той направи циганчето свой шофьор. Страхотна работа. Разкарваш генерала насам-натам. Никой не смее да ти каже две. Лично генерала ти разписва военната книжка за отпуска. Всеки петък, събота и неделя циганчето си ходеше в къщи, а останалите войници си пощеха въшките в поделението. Е, какво да правиш? Съдба! Жалко, че не съм се родил циганин! Та нашето цигане като вървеше, чак се пъчеше от гордост. Нали знаеш, също като жабата, когато видяла вола да го подковават, то и тя вдигнала краката си. Генералът можеше да върви и да се пъчи, колкото си искаше, но той поне беше генерал. Та както и да е, след няколко месеца нашето циганче се уволни “по болест”. Нали знаеш, какво казват старите хора, Франциско: “Блага дума отваря желязна врата”, а аз ще добавя, а “куп парици отварят всички вратици!”
- Колко време беше в армията, преди да избягаш?
- Не ме питай, братле. Като си помисля, още ми настръхва косата!
- Защо? Какво се случи?
Югото въздъхна тежко и наведе глава. Калифорниецът зачака търпеливо докато неговия съкилийник започне разказа си…
“… бях девет месеца в армията преди да избягам. После Италия, Франция, Америка. Американците най-любезно ми отказаха политическо убежище под претекст, че Военната полиция в Югославия ме била издирвала за убийството не на някой друг, а на Лудия Маркс. Вярно, че той ме риташе по кокалчето всеки път, когато ме види и ме гощаваше с Вълшебния си колан, но това не означава, че аз съм му светил маслото. Всички войници в поделението го мразеха. Така или иначе, имиграционните власти ме депортираха назад до Белград, където ме чакаше Военната полиция. После Военен съд, затвор. И мога да ти кажа едно нещо, Франциско. Военния затвор, в който бях в Белград е нещо ужасно, нещо … неописуемо. Нашият затвор тук в сравнение с него е като пет звезди хотел. Така или иначе след затвора, се върнах да си дослужа военната служба. Поне войната беше свършила, та не се боях, че ще ме убият… В Югославия, когато завършиш средното си образование, трябва да се запишеш в армията. Разбира се, ако си приет в някой университет, първо ще завършиш образованието си и после ще се върнеш да дослужиш. Та аз бях втори семестър в Техническия университет в Сараево, когато войната започна. Сръбското правителство мобилизира всички мъже на възраст между 18 и 50 години. Трябваше да напусна университета и да се присъединя към армията. След една седмица военно обучение ни изпратиха на фронта. Тикнаха ми в ръцете автомат “Калашников” и няколко магазина с патрони. Война беше и трябваше да убивам хора. Тези, които вчера бяха наши приятели, днес бяха заклети врагове.”
Югото се умълча, обзет от спомени и лицето му помръкна…


© Kolio Karpela Всички права запазени.