автор: Elven

- Върни се след един час и ме събуди, моля те.
- Ще го направя. Обещавам.
След като го написа Рала остави химикалката и остана седнала. Седеше си… гледаше си празния лист.. и умуваше нещо. В стаята влезе по- голямата й братовчедка и веднага се настани на дивана. Рала помисли още малко за момент и се обърна към нея:
- Опитвала ли си да опишеш чувствата на един луд?
- Аз не съм писателка.. - отговори тя.- .. както и ти.
Рала не каза нищо, а вместо това отново й обърна гръб.
- Ти какво си мислиш?- започна момичето като се настани по- удобно на дивана.- Никога няма да успееш с жалките си опити да напишеш разказ за лудостта. Твърде си млада, и понятие си нямаш от това.
След кратка тиха пауза тя продължи:
- Надявам се, не смяташ, че след като си се напила веднъж или два пъти и си вършила неща, които иначе не би посмяла да направиш… не… това не те прави луда. Лудостта е нещо, което дава свобода на хората, променя света им. Все пак има разлика, Рала. Фактът, че сега е сякаш модерно да си луд, не прави всички млади хора луди… този факт само променя значението на думата в очите на хората… в твоите очи.
В началото естествено Рала дори не разбра за какво говори братовчедка й. И все пак тонът й звучеше критично и натрапващо. Младата писателка се почувства леко прегазена от критиката към разказа й, който дори все още не беше написан, изохка и удари главата си в масата. Момичето, което все така си седеше на дивана, каза леко ядосано:
- Не, виж… и да си блъскаш и да не си блъскаш главата в масата няма да ти дойде музата. Не се опитвай. Поживей малко, разбери за какво говоря и спри да се правиш на интересна. Не пиши просто, защото така ти се иска! Пиши заради вдъхновението! Пиши ако усещаш, че можеш! Не го насилвай!
Този път Рала просто си взе палтото и излезе от стаята. На вън времето миришеше на есен и въздухът беше приятно прохладен. В една градинка имаше един храст с гъсти клони. Рала спря до него, погледна го и видя, че на всяко едно клонче има поне по три врабчета… сгушени, някои от тях спяха. Изведнъж момичето усети как всичко утихва. Сякаш видя същината, видя нещо в нищото. Допря ръка до бузата си, облегна главата си на една страна и леко се усмихна. Какъв беше смисълът да се сърди? Имаше ли причина за спор? Това беше истина от тези, които не болят. Беше толкова лесно поправимо…
Рала се върна. Братовчедка й просто я погледна иззад книгата, която четеше, след това се върна обратно към редовете. На масата все още седеше листът. Там сега пишеше, че той въпреки всичко се е върнал, за да удържи на обещанието си.

Част от поредицата Шантави приказки за хора на изкуството